В мигове на съмнения понякога се притесняваше, че проектът е твърде отвлечен, обърнат навътре — именно тук бе особено полезно да имаш агент ако не за друго, то за да ти напомня, че все някой харесва творбите ти, смята ги за важни или поне за красиви, — но нямаше как да отрече, че тази работа му носи наслада, усещането, че всичко това му принадлежи, и удовлетворение. Понякога съжаляваше, че самият той не е част от платната — в тях се съдържаше цял разказ за живота на приятелите му и отсъствието му бе огромна липсваща брънка, в същото време обаче му допадаше богоподобната роля, която играеше. Бе започнал да възприема приятелите си по различен начин, не просто като притурка към живота си, а като отделни герои, населяващи своите си сюжети — понякога му се струваше, че макар да ги познава от години, ги вижда за пръв път.
Някъде около месец след като се бе заел с проекта, когато вече бе разбрал, че ще се съсредоточи именно върху него, си даде сметка, че ще се наложи, разбира се, да им обясни защо ги преследва с фотоапарат и снима делничните мигове от живота им и защо е толкова важно да му позволят да го прави и да му осигурят възможно най-голям достъп. Бяха отишли да вечерят в един виетнамски ресторант на Орчард стрийт, за който се надяваха да наследи „Фо Виет Хуон“, и след като с неприсъща за себе си припряност им изложи за какво става въпрос, всички се усетиха, че гледат към Джуд — Джей Би знаеше предварително, че именно той ще е препъникамъкът. Другите двама вероятно щяха да се съгласят, но това не му помагаше особено. Всички трябваше да дадат съгласие, иначе нямаше да стане, а Джуд определено бе най-стеснителният от тях: в колежа, опиташе ли се някой да го снима, той се извръщаше или си криеше лицето, а когато се усмихваше или се смееше, инстинктивно слагаше ръка на устата си, тик, който, както установиха останалите, си беше притеснителен и от който той се бе отучил едва преди няколко години.
Както и се опасяваше Джей Би, Джуд веднага застана нащрек.
— Какво предполага това? — все питаше, а Джей Би трябваше да впрегне цялото си търпение и да го уверява отново и отново, че целта му, разбира се, е не да го унижава или да го използва, а само да запечати в картини хода на живота им.
Другите не казваха нищо, оставиха го да работи и накрая Джуд склони, макар и да не изглеждаше особено щастлив.
— Докога ще продължи? — питаше.
— Надявам се, винаги.
И наистина беше така. Само съжаляваше, че не е започнал по-рано, още навремето, когато всички те са били млади.
Тръгнаха да излизат и Джей Ди закрачи до Джуд.
— Джуд — подхвана тихо, та другите да не го чуят. — Всичко, което включва и теб — ще ти го показвам предварително. Ако забраниш, няма да го показвам никога.
Джуд го погледна.
— Обещаваш ли?
— Кълна се в Бога.
Съжали, че го е предложил, още в мига, когато го изрече, понеже всъщност от тримата обичаше да рисува най-много Джуд: той беше най-красивият, с най-интересното лице, с най-необичайния цвят на кожата, пък и бе най-срамежливият, затова неговите снимки винаги изглеждаха по-ценни, отколкото на другите.
Следващата неделя, когато отиде у майка си, Джей Би порови в някои от кашоните от колежа, които беше струпал в някогашната си стая — търсеше една снимка, за която знаеше, че е там. Накрая я намери: фотография на Джуд от първи курс, която някой бе направил и която накрая се бе озовала у него. На нея Джуд стоеше в общото помещение в общежитието, извърнат леко към фотоапарата. Беше обхванал с лявата ръка гърдите си, така че се виждаше лъскавият белег като избухнала звезда отгоре върху дланта, а с дясната държеше неумело незапалена цигара. Беше облечен в раирана синьо-бяла тениска с дълъг ръкав, явно не беше негова, толкова голяма му беше (макар че можеше и да е негова, по онова време всички дрехи на Джуд му бяха големи, понеже, както се разбра по-късно, той нарочно си купувал по-големи номера, за да може да ги носи следващите няколко години, когато израсне), а косата му, която тогава той носеше по-дълга, за да се крие зад нея, се бе накъдрила в долния край. Ала онова, което Джей Би помнеше най-ясно от тази снимка, беше лицето на Джуд: върху него в ония години неизменно се четеше предпазливост. Джей Би не беше гледал снимката от години, а сега се почувства някак опустошен, и той не можеше да каже защо.