Сега работеше именно върху тази картина и за нея бе сменил формата, бе предпочел квадрат метър на метър. Беше си играл дни наред, докато получи за ирисите на Джуд точно този рядък оттенък змийскозелено, и бе променял отново и отново цвета на косата му, докато накрая остана доволен. Картината стана страхотна и Джей Би го знаеше, бе повече от сигурен, както понякога сме сигурни в някои неща, и нямаше никакво намерение да я показва на Джуд, докато тя не се появеше върху стената на някоя галерия и Джуд вече щеше да бъде безсилен да направи нещо. Знаеше, че на Джуд няма да му хареса колко крехък, колко женствен, колко уязвим, колко млад изглежда на нея, знаеше и че той ще намери и куп други въображаеми неща, които да не хареса, неща, за които Джей Би и не предполага, понеже за разлика от него не бе психар, който се ненавижда. За него обаче картината изразяваше всичко, което, както се надяваше, тази поредица въплъщава: тя бе любовно писмо, тя бе документ, тя бе сага, тя бе всичко, до което той се свеждаше. Докато работеше върху нея, понякога му се струваше, че лети и светът на галериите, купоните, другите художници и амбициите се е свил до размерите на карфица някъде долу, станал е толкова мъничък, че Джей Би можеше да го изрита като футболна топка и да загледа как той се върти в далечна орбита, която няма нищо общо с него.
Беше почти шест часът. Скоро светлината щеше да се промени. Засега в ателието наоколо беше тихо, макар и той да чуваше в далечината как влакът трака по релсите. Платното отпред чакаше. Затова той взе четката и започна да рисува.
В метрото имаше поезия. Над редиците долепени една до друга пластмасови седалки, в празните пространства между рекламите на дерматолози и на университетски дипломи с дистанционно обучение имаше дълги ламинирани листове с напечатани върху тях стихове: второразредни на Стивънс15, треторазредни на Рьотке16, четвърторазредни на Лоуъл17, стихове, предназначени да не вълнуват никого, с гняв и хубост, сведени до кухи афоризми.
Поне така твърдеше Джей Би. Беше против стиховете. Бяха се появили, когато той бе в малките класове на гимназията, и роптаеше срещу тях вече петнайсет години.
— Вместо да дават пари за истинско изкуство и истински творци, те ги прахосват за библиотекарки стари моми и вмирисани на нафталин старчета, които да подбират тези тъпотии — крещеше той на Уилем така, че да надвика спирачките на влака по Линия Еф. — Тъпотии в стил Една Сейнт Винсънт Милей18. Може пък да са кастрирали добри хора. И всичките са бели, забелязал ли си? Пълни дивотии.
На следващата седмица Уилем видя ламиниран лист с Лангстън Хюз19 и звънна на Джей Би да му каже.
— Лангстън Хюз ли? — простена Джей Би. — Я да видим дали ще се досетя… „Несбъдната мечта“, нали? Така си и знаех. Тази тъпня не се брои. Пък и ако нещо наистина се взриви20, тази тъпотия ще отхвърчи точно за две секунди.
Днес следобед срещу Уилем е едно стихотворение на Том Гън 21: „Връзката им състоеше се в това, да обсъждат има ли я“. Отдолу някой беше написал с черен маркер: „Споко, мой човек, и аз отдавна не съм чукал“. Той затвори очи.
Не е никак обещаващо, че е толкова уморен, а е само четири часът, смяната му дори не е започнала. Не биваше да ходи снощи с Джей Би в Бруклин, но нямаше кой да отиде с него и Джей Би твърдеше, че му бил задължен, нали само преди месец Джей Би го бил придружил на онзи ужасен моноспектакъл на неговия приятел?
Затова той, разбира се, отиде.
— На кого е гупата? — попита, докато чакаха на перона.
Якето на Уилем беше много тънко, той си беше изгубил едната ръкавица и сега, наложеше ли се да стои на едно място в студа, заставаше така, че да си пази топло: беше се прегърнал през гърдите, беше пъхнал ръце под мишниците и се клатеше на пети.
— На Джоузеф — отвърна Джей Би.
— О! — рече той.
Нямаше представа кой е тоя Джоузеф. Възхищаваше се на Джей Би, който с лекотата на Фелини общуваше с огромния си кръг от познати, където всеки, колкото и ярък да беше, все пак бе костюмиран член на масовката, а те с Малкълм и Джуд бяха съществени, но въпреки това скромни винтчета в цялостната му представа за нещата: ключови играчи в екипа или асистент-режисьори, които Джей Би смяташе негласно за отговорни цялото начинание да продължи нататък.
15
Уолас Стивънс (1879 — 1955), американки поет модернист, носител на Пулицърова награда. — Б. пр.
16
Тиодор Рьотке (1908 — 1963), американски поет, един от най-влиятелните творци на своето време, носител на Пулицърова награда и на Националната литературна награда. — Б. пр.
17
Робърт Лоуъл (1917-1977), американски поет, потомък на първите заселници от Европа, които възпява и идеализира. — Б.пр.
18
Една Сейнт Винсънт Милей (1892 — 1950), американска поетеса и драматург, третата жена, получила „Пулицър“ за поезия. — Б.пр.
19
Лангстън Хюз (1902 — 1967), американски чернокож поет, водач на т.нар. Харлемско възраждане, борец за граждански права. — Б.пр.
20
Препратка към последния стих на творбата на Хюз, в който се казва, че несбъднатата мечта може би накрая се „взривява“. — Б.пр.
21
Том Гън (1929-2004), английски поет, който по-късно отива да живее в Щатите, известен най-вече с белите си стихове за гей движението, секса и бохемския живот. — Б.пр.