— Хардкор — обясни доволен Джей Би, сякаш това щеше да му помогне да се сети кой е този Джоузеф.
— Как се казва групата?
— О, ти да видиш! — ухили се Джей Би. — Казва се „Смегма Кейк22 две“.
— Какво, какво? — прихна той. — „Смегма Кейк две“ ли? Защо? Какво се е случило със „Смегма Кейк едно“?
— Хвана стафилококова инфекция — кресна Джей Би, за да надвика тракането на влака, който навлизаше в станцията.
Възрастната жена до тях ги изгледа на кръв.
Както би могло да се очаква, „Смегма Кейк две“ бяха средна хубост. Дори не бяха хардкор, по-скоро биеха на ска, свиреха някак на пресекулки, неравно. („Нещо е станало със звука им!“ — викна Джей Би в ухото му по време на едно по-дълго парче — „Отвличане на призраци 3000“. „Да — отвърна той също през крясък, — пълна скръб!“) Някъде по средата на концерта (всяко от парчетата сякаш се точеше по двайсетина минути) вече му се виеше свят, толкова слаби бяха музикантите и толкова претъпкано беше в залата, затова той побутна Джей Би и двамата започнаха да се блъскат в съседите и застаналите до тях, докато накрая всички залитаха и се бутаха весело като тумба пийнали хлапета, които току-що са проходили — Джей Би го хващаше за раменете и двамата се скъсваха да се смеят, както стояха един срещу друг. Именно в такива мигове той обичаше безусловно Джей Би за умението му да се отпусне докрай и да се забавлява до припадък, нещо, което не можеше да се случи никога с Малкълм и Джуд: с Малкълм, защото, колкото и да говореше обратното, той се вълнуваше най-вече от благоприличието, а с Джуд, защото той беше сериозен.
Днес сутринта си плати, естествено. Събуди се в ъгъла на Джей Би в таванското помещение на Езра, на неоправения матрак на Джей Би (на хвърлей от него Джей Би хъркаше сочно-сочно сред купчина вмирисани мръсни дрехи) — не беше съвсем сигурен как са се прибрали по моста. Обикновено Уилем не се напиваше и напушваше, но когато беше с Джей Би, се случваше и това. Беше истинско облекчение да се върне на Лиспенард стрийт, в тишината и чистотата ѝ, слънчевата светлина, която между единайсет сутринта и един следобед напипаше мощно страната с неговото легло, вече падаше косо през прозореца, а Джуд отдавна бе отишъл на работа. Уилем нави будилника и тутакси потъна в сън, а когато се събуди, имаше време само колкото да си вземе душ и да глътне аспирин, сетне забърза към влака.
Ресторантът, където работеше, бе прочут с кухнята си — изтънчена, без да е отблъскващо непозната — и с отзивчивия постоянен персонал. В „Ортолан“ ги учеха да са сърдечни, но без да се държат свойски, да откликват на исканията на посетителите, но да не се държат с тях като първи приятели.
— Това тук не е „Френдлис“23 — обичаше да повтаря шефът му Финдли, управител на ресторанта. — Усмихвайте се, но не си казвайте името.
В „Ортолан“ имаше много такива правила: служителките можеха да носят венчалните си халки, но не и други бижута. Мъжете не можеха да ходят с коса, по-дълга от долния край на ухото. Никакъв лак за нокти. Никакви бради на повече от два дни. При мустаците и татуировките всеки случай се разглеждаше поотделно.
Уилем беше сервитьор в „Ортолан“ от близо две години. Преди „Ортолан“ беше работил пак като келнер за късната закуска в неприсъствени дни и за обяда в делнични дни в шумен и много посещаван ресторант в Челси на име „Диджитс“, където посетителите (почти винаги мъже, почти винаги по-възрастни, най-малко на четиресет) го питаха дали е включен в менюто, а после се смееха мръснишки, доволни от себе си, сякаш бяха първите, попитали го такова нещо, а не единайсет-дванайсетите само за тази смяна. Въпреки това той винаги се усмихваше и отвръщаше:
— Само като мезе…
На което те казваха:
— Аз обаче искам нещо по-засищащо.
Той отново се усмихваше и накрая те му даваха щедър бакшиш.
На Финдли го препоръча един приятел от университета, също актьор на име Роман, след като го одобриха за второстепенна роля в един сапунен сериал и се наложи да напусне. (Сподели с Уилем, че много се двоумял за тази мижава роля, но къде ще ходи! Кой отказва такива пари!) Уилем му беше признателен за препоръката, защото освен с кухнята и обслужването „Ортолан“ се славеше — пък било то и сред значително по-малка група от хора — с още нещо: с гъвкавото си работно време, особено ако Финдли те харесва. Финдли харесваше плоски миньончета брюнетки и всякакви мъже, стига да са високи, слаби и — както се мълвеше — да не са азиатци. Случваше се Уилем да застане при входа на кухнята и да гледа несъразмерните двойки от дребни тъмнокоси сервитьорки и високи кльощави мъже, които се въртяха в кръг в основния салон и се плъзгаха един покрай друг в странна поредица от менуети.
23
Верига американски заведения, известни най-вече със сладоледа си, букв. „Приятели“. — Б.пр.