Бе съвсем естествено да се нанесе заедно с Уилем, в колежа двамата бяха живели в една стая. В първи курс четиримата деляха всекидневна, където бяха бюрата и столовете им, а също диванът, който лелите на Джей Би бяха докарали, и още едно помещение, много по-малко, където бяха сложени две двуетажни легла. Вътре беше толкова тясно, че Малкълм и Джуд можеха да се пресегнат и да се хванат за ръце, както лежаха на долните легла. На едното спяха Малкълм и Джей Би, а на другото — Джуд и Уилем.
— Черни срещу бели — все повтаряше Джей Би.
— Джуд не е бял — възразяваше Уилем.
— А аз не съм черен — допълваше Малкълм по-скоро за да се заяде с Джей Би, отколкото защото го вярваше.
— Е — обади се сега Джей Би, докато придърпваше с вилицата чинията с гъбите, — можете и двамата да дойдете при мен, но едва ли ще ви хареса.
Джей Би живееше в огромно мръсно таванско помещение в Малката Италия с какви ли не странни коридори, водещи към безполезни задънени помещения със странни форми и недовършени полустаи, облицовани до средата с гипсокартон, което принадлежеше на друг техен познат от колежа — Езра. Езра беше художник, лош, но както Джей Би обичаше да напомня, на него не му трябваше да рисува добре, понеже никога през живота нямаше да му се налага да работи. При това не само на него, но и на децата на децата на неговите деца: поколение след поколение те можеха да правят лошо непродаваемо изкуство, което не струва нищо, и пак, стига да поискат, да си купуват най-добрите маслени бои и непрактично големи тавански помещения в центъра на Манхатън, които да съсипват с лошите си архитектурни решения, а щом им втръснеше от артистичния живот — както според Джей Би все някога щеше да му втръсне на Езра, — единственото, което трябваше да направят, бе да звъннат на някого от попечителите на наследството си и той щеше да им предостави тлъста сума в брой, каквато четиримата (е, може би без Малкълм) не можеха и да мечтаят да видят през живота си. Междувременно обаче си беше полезно да познаваш Езра не само защото той пускаше Джей Би и някои други от приятелите си от колежа в жилището — в различни кътчета на таванското помещение постоянно се подслоняваха четирима-петима от тях, — но и защото си беше добродушен и като цяло щедър човек и обичаше да прави шумни купони с огромни количества храна, дрога и алкохол на корем.
— Я чакайте — каза Джей Би и остави пръчиците за хранене. — Чак сега се сетих, че в списанието има една жена, леля ѝ я е помолила да даде под наем едно жилище. Май в самия край на Китайския град.
— За колко? — попита Уилем.
— Вероятно без пари, дори не знае колко да му иска. Пък и държи там да живеят хора, които познава.
— Как мислиш, можеш ли да кажеш някоя и друга добра дума за нас?
— По-добре да ви запозная. Утре можете ли да наминете в редакцията?
Джуд въздъхна.
— Няма да успея да се измъкна.
Той погледна Уилем.
— Не се притеснявай, аз мога. По кое време?
— Вероятно в обедната почивка. В един?
— Става.
Уилем още беше гладен, но даде на Джей Би да дояде гъбите. След това поизчакаха малко: случваше се Малкълм да поръча сладолед от индийско хлебно дърво, единственото в менюто, което винаги беше вкусно, да гребне една-две лъжички и после да спре, а те двамата с Джей Би да доядат каквото беше останало. Този път обаче той не поръча сладолед, затова поискаха сметката, за да я разгледат и да си я поделят.
На другия ден Уилем се срещна с Джей Би в редакцията в Сохо. Той работеше като секретар в малко, но влиятелно списание за художествения живот в центъра на града. За него това бе стратегическа длъжност: както обясни една вечер на Уилем, Джей Би смяташе да се сприятели с някого от редакторите и после да го убеди да пуснат материал за него. Според него щеше да му отнеме половин година, което означаваше, че му остават още три месеца.
В редакцията Джей Би винаги изглеждаше така, сякаш недоумява как изобщо са го взели на работа и същевременно защо още никой не е забелязал какъв невероятен гений е. Не ставаше за секретар. Телефоните почти не спираха да звънят, пък той вдигаше рядко, а който искаше да се свърже с него (покритието на мобилните връзки в сградата не беше добро), трябваше да прибягва до специален шифър: да звънне два пъти, да затвори и после да звънне още веднъж. Но дори тогава се случваше Джей Би да не успее да вдигне — ръцете му под бюрото бяха заети да решат и да сплитат кичури коса, напъхани в черна торба за отпадъци, която той държеше в краката си.