Не всички сервитьори в „Ортолан“ бяха актьори. Или по-точно, не всички в „Ортолан“ бяха все още актьори. В Ню Йорк имаше ресторанти, където от актьор, който си докарва пари като сервитьор, някак си се превръщаш в сервитьор, който навремето е бил актьор. А ако ресторантът бе достатъчно добър, достатъчно уважаван, тази смяна на професията бе не само напълно приемлива, но и предпочитана. Един келнер в ресторант с добро име можеше да уреди приятелите си с толкова бленуваната резервация, можеше и да обае кухненския персонал да изпрати на същите тези приятели безплатна храна (макар че, както Уилем научи, да обаеш кухненския персонал, не бе така лесно, както си беше мислил той). А какво можеше да уреди за приятелите си един актьор, който си докарва пари като сервитьор? Билети за поредната театрална постановка на оф-оф-Бродуей24, за която трябва да си носиш костюм от вкъщи, понеже играеш брокер, който може да е зомби, а може и да не е, а няма пари за театрални костюми? (Наложи се да го прави преди година и тъй като си нямаше костюми, се видя принуден да вземе назаем от Джуд. Краката на Джуд бяха с два-три сантиметра по-дълги от неговите, затова, докато играеха постановката, Уилем подви крачолите и ги залепи с тиксо.)
Беше лесно да кажеш кой в „Ортолан“ е бил навремето актьор и сега е сервитьор от кариерата. Като начало вторите бяха по-възрастни, стараеха се педантично да наложат правилата на Финдли, а на вечерите на персонала най-демонстративно завъртаха в чашата виното, налято им от помощник-сомелиера — да го опитат, и казваха неща от рода на:
— Прилича малко на пивката сира „Лине Калодо“, която ни поднесе миналата седмица, нали, Хосе?
Или:
— С дъх на минерали е, нали? Новозеландско ли е?
От само себе си се подразбираше, че не ги каниш на представленията си — каниш само колегите си актьори сервитьори, а ако поканеха теб, се смяташе за любезно поне да опиташ да отидеш, и със сигурност не обсъждаш с тях кастинги, агенти, неща от този род. Актьорството беше като война и имаше ветерани: на тях не им се мислеше за войната и със сигурност не им се говореше за нея с лековерници, които все още напираха да отидат в окопите и се вълнуваха, задето са в играта.
Самият Финдли беше бивш актьор, но за разлика от другите бивши актьори обичаше — всъщност може би не бе точно да се каже „обичаше“, той просто говореше за предишния си живот или в най-лошия случай за някаква негова версия. Според Финдли навремето бил на косъм, направо на косъм от това да го вземат за поддържащата роля в една постановка на Пъблик Тиътър — „Ярка стая, наречена ден“ (по-късно една от келнерките им каза, че всички сериозни роли в пиесата били за жени). На Бродуей бил научил една роля, в случай че го поканят за дубльор (така и не се изясни за коя постановка). Финдли си беше ходещо memento mori25 за актьорската професия, предупреждение със сив вълнен костюм и актьорите келнери или го избягваха, сякаш тегнещото над него проклятие е заразно, или го изследваха отблизо, сякаш, ако поддържат връзка с него, ще бъдат имунизирани срещу съдбата му.
Но кога точно Финдли беше решил да се откаже от актьорството и как се беше случило това? Дали беше само от възрастта? В края на краищата той си беше стар: на четиресет и пет-петдесет, някъде там. Как разбираш, че е време да се откажеш? Дали когато си на трийсет и осем, а още не си си намерил агент (както подозираха, че се е случило с Джоуел)? Или когато си на четиресет, още живееш със съквартирант и изкарваш повече като сервитьор на половин работен ден, отколкото предишната година, когато си решил да бъдеш актьор на пълен работен ден (както знаеха, че е станало с Кевин)? Дали когато надебелееш и оплешивееш и ти направят нескопосна пластична операция, която не може да прикрие, че си дебел и плешив? Кога да следваш мечтите, от храброст се превръща в глупост? Откъде разбираш, че е време да спреш? В предишни, по-строги, не толкова насърчителни (а оттам в крайна сметка и по-полезни) десетилетия нещата са били много по-ясни: спираш, щом навършиш четиресет или когато се ожениш, когато ти се родят деца, или след пет, след десет, след петнайсет години. И тогава вече си намираш истинска работа, а актьорството, мечтите ти за кариера на това поприще помръкват и се превръщат в история, стопяват се като кубче лед, плъзнало се в топла вана.
24
Така се наричат театрите в Ню Йорк с по-малко от 100 места, думата обикновено е синоним на авангарден, експериментален театър. — Б.пр.