Выбрать главу

Но сега беше времето на сбъдналите се мечти, когато се смяташе за малодушно и позорно да се примириш с нещо, което не е първият ти житейски избор. По някое време да се подчиниш на съдбата си, вече бе започнало да се смята не за проява на достойнство, а за знак за страхливост. Понякога натискът да си щастлив направо те смазваше, сякаш щастието беше нещо, което всеки може и би трябвало да постигне и всеки компромис по пътя към него е плод единствено на твои грешки. Дали Уилем щеше да работи година след година в „Ортолан“, да хваща същите влакове, за да ходи по кастинги и прослушвания, да чете още и още, и още реплики и за година да отбележи напредък от някакъв си сантиметър-два, толкова незначителен, че изобщо да не се брои за напредък? Дали някой ден щеше да има смелостта да се откаже, дали щеше да бъде в състояние да улучи мига, или някой ден щеше да се събуди, да се погледне в огледалото и да види в него старец, който все още упорства да се нарича актьор, понеже го е страх да признае, че може би не е и никога няма да бъде?

Според Джей Би причината Уилем да не е пробил досега бе в самия Уилем. Една от любимите лекции, които му четеше, започваше с:

— Ако имах, Уилем, твоята външност… — И завършваше с: — Разглезен си, че ти се получава толкова лесно, въобразяваш си, че и занапред ще бъде така. Знаеш ли, Уилем? Красив си, но тук всички са красиви и просто ще се наложи да се постараеш повече.

Макар и да смяташе за смехотворно да го чуе точно от Джей Би (разглезен ли? Ами роднините на Джей Би, дето му треперят като на писано яйце, преследват го с каквото обича да яде и с току-що изгладените му ризи, обгръщат го в облак от похвали и обич: веднъж той чу как Джей Би казва на майка си по телефона, че трябва да му приготви още бельо и че той щял да го вземе, когато отидел на вечеря в неделя, за която, между другото, искал ребърца), Уилем разбираше какво иска да му каже. Знаеше, че не е мързелив, но истината бе и че не притежава амбицията на Джей Би и Джуд, онази мрачна непреклонна решимост, която ги държеше в ателието и работния кабинет по-дълго от всички останали и им даваше онзи леко отнесен поглед, сякаш частица от тях вече живееше в някакво въображаемо бъдеще, чиито очертания са се избистрили само за тях. Амбициите на Джей Би се подклаждаха от жаждата за това бъдеще, за бързото му настъпване, а Джуд според него се ръководеше повече от страха, че ако не се движи напред, ще се плъзне назад към миналото си, към живота, с който се беше разделил и за който отказваше да им говори. И не само Джуд и Джей Би притежаваха това качество: Ню Йорк беше населен от амбициозните. Често това бе единственото общо между всички нюйоркчани.

Амбициите и атеизмът:

— Амбициите са единствената ми религия — бе споделил Джей Би късно една вечер, докато пиеха бира, и макар на Уилем тези думи да му прозвучаха прекалено заучено, сякаш Джей Би ги беше репетирал в опит да ги изрича нехайно, небрежно, докато някой ден наистина ги каже така в интервю, Уилем знаеше и че той е искрен. Само тук човек се чувстваше длъжен да се оправдава за всичко, освен за бесния кариеризъм, само тук трябваше да се извинява, че вярва и в нещо друго, освен в себе си.

Градът често го караше да чувства, че пропуска нещо съществено и че това незнание ще го обрече до живот на „Ортолан“. (Беше го усещал и в колежа, където бе повече от сигурен, че е най-тъпият в курса и са го приели колкото да запълнят негласната квота за тези редки птици, бедните бели провинциалисти, и да утвърдят положителното начало.) Смяташе, че го усещат и другите, въпреки че то явно притесняваше само Джей Би.

— Понякога ти се чудя, Уилем — каза му веднъж Джей с тон, от който се подразбираше, че онова, за което му се чуди, не е добро.

Беше към края на миналата година, малко след като Мерит, предишният съквартирант на Уилем, бе получил една от двете главни роли в новата постановка на „Истинският Запад“26 на оф-Бродуей27. Другата главна роля се изпълняваше от актьор, който наскоро бе участвал с голям успех в посрещнат с овации филм на независима киностудия и сега се наслаждаваше на краткия миг, когато му вярваха и в театрален Ню Йорк, и той можеше да се надява на още успехи в традиционното кино. Режисьорът (човек, с когото Уилем мечтаеше да работи) беше обещал да повери на неизвестен актьор втората главна роля. И го беше направил: просто неизвестният актьор беше Мерит, а не Уилем. След отсяването двамата бяха останали последните кандидати за ролята.

вернуться

26

Пиеса (1980) на Сам Шепард. — Б.пр.

вернуться

27

Театри в Ню Йорк с места за 100-499 души. — Б.пр.