Приятелите му бяха възмутени.
— Но Мерит дори не знае да играе! — беше простенал Джей Би. — Просто стърчи на сцената, грее и смята, че това е достатъчно!
Тримата бяха заговорили за последната постановка, в която бяха гледали Мерит: оф-оф-бродуеуйски спектакъл на „Травиата“, в която участваха само мъже и действието беше пренесено на Файър Айланд28 от осемдесетте години на двайсети век (изпълнявана от Мерит, Виолета беше преименувана на Виктор, който умира от СПИН, а не от туберкулоза), и всички бяха единодушни, че почти не става за гледане.
— Е, наистина е красив — беше казал Уилем в неубедителен опит да защити предишния си съквартирант, който не присъстваше.
— Изобщо не може да се мери с теб — възрази Малкълм разпалено, с което изненада всички.
— Ще стане, Уилем — утешаваше го Джуд, докато се прибираха след вечеря. — Ако на тоя свят има справедливост, ще стане. Режисьорът е малоумник.
Но Джуд никога не винеше Уилем за провалите му, а Джей Би го правеше постоянно. Уилем не беше сигурен кое му помага по-малко.
Беше им признателен, естествено, за гнева, но истината беше, че за разлика от тях не смяташе Мерит чак за такъв некадърник. Със сигурност не играеше по-лошо от самия Уилем, всъщност вероятно бе по-добър. По-късно Уилем щеше да го каже на Джей Би, който отвърна с дълго неодобрително мълчание, а после се впусна да чете лекция на Уилем:
— Понякога ти се чудя, Уилем — подхвана. — Понякога имам чувството, че всъщност дори не искаш да си актьор.
— Не е вярно — беше възразил той. — Просто не смятам, че всеки отказ е безсмислен, не смятам, че когато за някоя работа предпочетат друг, а не мен, на него просто му е провървяло.
Отново настъпи мълчание.
— Прекалено добър си, Уилем — рече мрачно Джей Би. — Така няма да стигнеш доникъде.
— Благодаря, Джей Би — отговори той.
Рядко се засягаше от мнението на Джей Би — той често пъти беше прав, — но точно тогава не му се слушаше какво мисли Джей Би за недостатъците му, не му се слушаха тъжните предсказания за бъдещето му, ако той не се променял из корен. Беше затворил телефона и беше лежал дълго в леглото, обзет от самосъжаление и от усещането, че е в задънена улица.
Струваше му се, че няма как да се промени като човек — не беше ли твърде късно? В края на краищата, преди да стане добър човек, Уилем е бил добро момче. Бяха го забелязали всички: учителите, съучениците му, родителите на съучениците. „Уилем е много състрадателно дете“ — пишеха учителите в характеристиките му, характеристики, които майка му и баща му поглеждаха веднъж — набързо и безмълвно — и ги прибавяха към купчините вестници и празни пликове за вторични суровини. Когато поотрасна, започна да си дава сметка, че хората са изненадани, дори огорчени от родителите му: веднъж един учител в гимназията смотолеви пред Уилем, че при неговия темперамент е очаквал майка му и баща му да са други.
— Какви? — бе попитал той.
— По-дружелюбни — бе отвърнал учителят.
Не се смяташе за особено щедър или необичайно добродушен. Повечето неща му идеха отръки: спортът, училището, той бързо намираше приятели, нямаше проблеми с момичетата. Не беше непременно мил: не се стремеше да се сприятелява с всички и не понасяше грубост, дребнавост и лошотия. Беше скромен и трудолюбив, както знаеше, по-скоро прилежен, отколкото гениален.
— Знай си мястото — често повтаряше баща му.
И баща му си знаеше своето място. Уилем помнеше как веднъж в края на пролетта бе сковал студ, погубил доста от новородените агнета в района, и при баща му да го интервюира дойде репортерка от някакъв вестник — подготвяше материал как това е засегнало местните ферми.
— Като фермер — подхвана репортерката, но бащата на Уилем я спря.
— Не фермер — заяви с акцент, от който тези думи, както и всички останали, звучаха по-рязко, отколкото се очакваше, — а наемен работник.
Беше прав, разбира се: да си фермер, означаваше да притежаваш земя и по това определение той не бе фермер. В окръга имаше куп други хора, които също нямаха право да се наричат фермери, но пак го правеха. Уилем не бе чувал никога баща му да ги осъжда — той не се вълнуваше особено какво правят или не правят другите, — но не приемаше за себе си и за жена си, майката на Уилем, такова разкрасяване на нещата.
Вероятно заради това му се струваше, че винаги е знаел кой и какъв е, и по тази причина, докато се отдалечаваше във времето и пространството от фермата и детството, почти не усещаше желание да се променя или да става друг човек. Беше гост в колежа, гост в университета, сега беше гост в Ню Йорк, гост в живота на красивите и богатите. За нищо на света не би и опитал да се преструва, че е роден за такива неща, понеже знаеше, че не е, беше син на наемен работник във ферма от Западен Уайоминг и това, че се е вдигнал и е заминал, съвсем не означаваше, че миналото е било изтрито, било е заличено от времето, новия опит и близостта на парите.