Беше четвъртото дете в семейството и единственото, което още беше живо. Първо се беше родило момиче, Брите, починало от левкемия на две години, много преди да се появи Уилем. Това се бе случило в Швеция, където баща му, исландец, бил рибар — именно там се запознал с майка му, датчанка. После двамата се преселили в Америка, където се родил Хеминг, който страдаше по рождение от церебрална парализа. След три години се родил още един син, Аксел, който съвсем невръстен издъхнал без видима причина в съня си.
Хеминг е бил на осем години, когато се е родил Уилем. Не можеше да ходи и да говори, но Уилем си го обичаше и открай време го възприемаше единствено като свой по-голям брат. Затова Хеминг обаче можеше да се усмихва и докато го правеше, вдигаше към лицето си ръка с пръсти като лапичка на птицечовка и с устни, които се отдръпваха и оголваха яркорозовите венци. Уилем се научи да пълзи, после да ходи и да тича, а Хеминг година след година бе прикован към инвалидната количка и когато той порасна и заякна достатъчно, започна да бута тежката количка на Хеминг с дебели неподатливи колела (количката бе предвидена за седене, а не да я тикаш през тревата и надолу по черните пътища) из фермата, където живееха в дървена къщурка заедно с родителите си. Горе на хълма беше господарската къща, дълга и ниска, с веранда от всички страни, а в подножието му бяха конюшните, където работеха майка им и баща им. Именно Уилем се грижеше най-вече за Хеминг, именно той по време на гимназията го придружаваше, сутрин се събуждаше пръв, за да направи кафе на родителите си и застопли вода за овесената каша на Хеминг, а вечер чакаше отстрани на шосето микробуса, с който докарваха брат му от дневния център за инвалиди на един час път с автомобил от тях. Открай време Уилем смяташе, че те с брат му определено си приличат: и двамата бяха със светлата лъскава коса на родителите си и със сивите очи на баща си, и двамата имаха бръчка като дълга скоба отляво на устата, с която изглеждаха така, сякаш лесно се развеселяват и се усмихват, но явно никой друг не забелязваше тази прилика. Виждаха само, че Хеминг е на инвалидна количка, че устата му — влажна червена елипса — си стои отворена и че очите му най-често се насочват нагоре към небето и се вторачват в облак, който забелязваше само той.
— Какво виждаш, Хеминг? — питаше го той понякога, по време на вечерните им разходки, но Хеминг, разбира се, не му отговори нито веднъж.
Родителите им се справяха с грижите около Хеминг, но както забелязваше Уилем, не проявяваха особена обич към него. Ако Уилем се забавеше в училище заради някоя среща по американски футбол или лекоатлетическо състезание, или защото му се е наложило да поеме още една смяна в бакалията, майка им отиваше да чака Хеминг в края на пътя, пак тя го вдигаше, за да го премести във ваната, а после да го извади, даваше му на вечеря каша от пиле с ориз и му сменяше памперса, преди да го сложи да спи. Но не му четеше, не му говореше, не го разхождаше като Уилем. Той се притесняваше от отношението на родителите си към Хеминг, нямаше в какво да ги упрекне, но си личеше, че го възприемат като свое задължение и нищо повече. След време щеше да си втълпява, че повече не е и могло да се очаква от тях — всичко останало е било само въпрос на късмет. И псе пак. Искаше му се да обичат повече Хеминг, поне малко повече.
(Въпреки че може би искаше прекалено много от родителите си с това очакване за любов. Бяха изгубили толкова много деца, че сега просто не искаха или не можеха да се отдадат напълно на онези, които им бяха останали. Накрая и те двамата с Хеминг щяха да ги напуснат — кой по свой избор, кой не, и тогава вече загубата им щеше да бъде пълна. Но трябваше да минат десетилетия, докато той види нещата в такава светлина.)
Когато Уилем беше втори курс в колежа, се наложи да оперират спешно Хеминг от апандисит.
— Казаха, че са го хванали точно навреме — обясни майка му по телефона.
Говореше безучастно, много делово, в гласа ѝ нямаше облекчение, болка, нямаше обаче и — както неволно отбеляза той, макар и да не искаше, макар да се страхуваше — разочарование. Жената, която се грижеше за Хеминг (беше от местните, след като Уилем беше заминал, я бяха наели да го наглежда нощем), забелязала, че той все се пипа по стомаха и стене, и успяла да определи каква точно е твърдата грапава бучка под ребрата. Докато оперирали Хеминг, лекарите открили в дебелото му черво израстък с дължина няколко сантиметра и му направили биопсия. От рентгеновата снимка се видяло, че има още израстъци, щели да махнат и тях.