— Ще се прибера — каза той.
Недей — отвърна майка му. — Тук не можеш да направиш нищо. Ще ти кажем, ако е сериозно.
Тя и баща му най-вече се изненадаха, когато го приеха в колежа и двамата не знаеха, че е кандидатствал, — но сега, след като той пече беше там, бяха решени да завърши и час по-скоро да забрави за фермата.
Нощем обаче Уилем си мислеше за Хеминг, как е съвсем сам на болничното легло, колко е уплашен и как плаче и се ослушва с надеждата да чуе гласа му. Когато Хеминг беше на двайсет и една, му правиха операция от херния и той спря да ридае едва когато Уилем го хвана за ръката. Уилем знаеше, че трябва да се прибере.
Самолетните билети бяха скъпи, много по-скъпи, отколкото очакваше. Той потърси автобус, но се оказа, че дотам се пътува три дни и още три на връщане, а имаше изпити, които трябваше да вземе, при това добре, ако искаше да запази стипендията, работеше и на няколко места и не можеше да не се яви на работа. Накрая един петък вечерта се напи и сподели с Малкълм, който извади чековата си книжка и му написа чек.
— Не мога — рече той веднага.
— Защо? — попита Малкълм.
Спориха дълго и накрая Уилем взе чека.
— Ще ти върна парите, знаеш го, нали?
Малкълм сви рамене.
— Кофти е да го казвам — отвърна той, — но аз няма и да забележа, Уилем.
Въпреки това за него бе важно да върне някак парите на Малкълм, макар и да знаеше, че той няма да ги приеме. На Джуд му хрумна да ги пъха направо в портфейла му, затова, на половин месец, вземеше ли заплатата от ресторанта, където работеше в почивните дни, Уилем слагаше две-три банкноти от по двайсет долара в портфейла на Малкълм, докато той спеше. Така и не разбра дали Малкълм е забелязал — той ги харчеше толкова бързо, често за тях тримата, — но въпреки това бе удовлетворен и горд, че го е направил.
Междувременно обаче трябваше да види какво става с Хеминг. Радваше се, че се е върнал у дома (майка му само въздъхна, когато ѝ съобщи, че се прибира), радваше се да види Хеминг, макар и да се разтревожи колко е отслабнал, как стене и вика, докато сестрите промиват мястото около шевовете, и се наложи да стисне стола, за да не им се разкрещи. В края на деня вечеряха с майка му и баща му в пълно мълчание и той едва ли не чувстваше как те се отдалечават, сякаш се отлюспват от живота си на родители на две деца и се готвят да се понесат към съвсем нова самоличност някъде другаде.
На третата вечер той взе ключовете от камионетката, за да отиде с нея в болницата. На изток вече се беше запролетило, но тук тъмният въздух сякаш искреше от скреж и сутрин тревата бе обгърната от тънката ципа на кристалите.
Докато Уилем слизаше по стълбите, баща му излезе на верандата.
— Той вече спи — каза му.
— Мисля само да отскоча дотам — отвърна Уилем.
Баща му го погледна.
— Уилем — рече му, — той така и няма да разбере дали си там, или не.
Той усети как лицето му пламва.
— Знам, че изобщо не ви пука за него — тросна се на баща си, — но на мен ми е скъп.
За пръв път държеше такъв език на баща си и за миг не бе в състояние да се помръдне от страх и донякъде от притеснение, че баща му може да реагира, че двамата ще се скарат. Баща му обаче само отпи от кафето, после се обърна и влезе вътре, а входната врата се затръшна тихо след него.
До края на посещението му си бяха същите, както винаги: редуваха се да дежурят при Хеминг, а когато не беше в болницата, Уилем помагаше на майка си със счетоводните книги или на баща си, отишъл да нагледа как сменят подковите на конете. Вечер се връщаше в болницата и учеше. Четеше „Декамерон“ на глас на Хеминг, който гледаше тавана и примигваше, и се мъчеше да реши задачите, накрая бе повече от сигурен, че ги е сгрешил всичките. Тримата бяха свикнали да им ги решава Джуд, който го правеше бързо, все едно изпълняваше арпеджо. В първи курс Уилем искрено искаше да разбере как да ги решава и няколко вечери Джуд седя с него — обясняваше отново и отново, но Уилем пак не проумя нищо.
— Прекалено глупав съм, за да схвана — заяви.
Струваше му се, че са седели часове наред, и му идеше да излезе навън и да тича километри, не го свърташе от припряност и безсилие.
Джуд го погледна.
— Не си глупав — каза тихо. — Просто не обяснявам добре.
Ходеше на семинари по висша математика, на които човек можеше да се запише само ако го поканят, а останалите направо не можеха да проумеят какво точно прави там.