Сега, като се връщаше назад, Уилем бе изненадан само че се е изненадал, когато след три месеца майка му се обади да му каже, че Хеминг е на системи. Беше краят на май, Уилем тъкмо се явяваше на последните изпити.
— Не си идвай — каза майка му, направо му заповяда. — Недей, Уилем.
Той говореше с родителите си на шведски и чак години по-късно, когато един режисьор швед, с когото работеше, отбеляза колко бездушен става гласът му, щом премине на този език, Уилем си даде сметка, че подсъзнателно се е научил да говори с родителите си със строго определен тон, безчувствен и глух — като техния.
Следващите няколко дни беше много притеснен, представи се зле на изпитите: френският, сравнителната литература, якобинската драматургия, исландските саги, омразната математика се сляха в едно. Скара се с приятелката си, която беше по-горен курс и вече се дипломираше. Тя се разплака и Уилем се почувства гузен, но не знаеше как да оправи нещата. Все си мислеше за Уайоминг, за апаратурата, която влива живот в белите дробове на Хеминг. Дали да се прибере? Беше длъжен да го направи. Не можеше да остане дълго: на петнайсети юни двамата с Джуд се изнасяха от общежитието, през лятото щяха да живеят на квартира, и двамата си бяха намерили работа в града, в делнични дни Джуд щеше да се труди като секретар на преподавател по класическа литература, а в почивните дни — в сладкарницата, където работеше и през учебната година, а Уилем се беше хванал за помощник-учител на деца инвалиди, първо обаче четиримата щяха да погостуват у родителите на Малкълм, в къщата им в Акуина на Мартас Винярд, след което Малкълм и Джей Би щяха да се върнат с кола в Ню Йорк. Вечер се обаждаше на Хеминг по телефона в болницата, молеше родителите си или някоя от сестрите да подържат слушалката до ухото на брат му и започваше да му говори, макар и да знаеше, че той едва ли го чува. Но как можеше поне да не опита?
А после, след седмица, една сутрин се обади майка му: Хеминг е починал. Той не можеше да каже нищо. Не можеше да попита защо не му е съобщила колко тежко е положението, понеже дълбоко в себе си знаеше, че не е искала. Не можеше да каже колко съжалява, че не е бил там, защото тя нямаше какво да му отговори. Не можеше да я попита как се чувства, защото, каквото и да отвърнеше тя, нямаше да е достатъчно. Идеше му да се разкрещи на родителите си, да ги удари, да изтръгне от тях нещо — да се размекнат до скръб, да изгубят поне малко самообладание, да признаят поне донякъде, че се е случило нещо важно, че със смъртта на Хеминг са изгубили нещо важно и необходимо за живота си. Беше му все едно дали наистина се чувстват така: просто изпитваше потребност да го кажат, изпитваше потребност да усети, че зад невъзмутимото им спокойствие все има нещо, че някъде дълбоко в тях тече тънко ручейче бърза прохладна вода, която гъмжи от мънички същества, от рибки, треви и бели цветчета, нежни, раними и толкова уязвими, че не можеш да ги гледаш, без да те заболи за тях.
Тогава не каза на приятелите си за Хеминг. Отидоха у Малкълмови — красиво място, най-красивото, което Уилем беше виждал някога, камо ли пък да бе живял — и късно вечер, след като другите си легнеха всеки в леглото си, всеки в стаята си със собствена баня (толкова голяма беше къщата), той се промъкваше тихо навън и с часове се разхождаше по плетеницата от пътеки около къщата, а луната бе огромна и ярка, сякаш бе направена от замръзнала течност. По време на тези разходки правеше всичко възможно да не мисли за нищо. Вместо това насочваше вниманието си към нещата, които виждаше отпред, и забелязваше в мрака онова, което му беше убягнало през деня: че прахта е ситна почти като пясък и докато той стъпва по нея, се вдига на облачета, че в храстите, покрай които минава, се стрелкат като тънки върви с цвят на дървесна кора змийчета. Стигаше при океана и луната горе изчезваше, скрита зад опърпаните дрипи на облаците, и няколко мига той само чуваше водата, без да я вижда, а небето бе натежало и топло от влага, сякаш самият въздух тук бе по-плътен, по-съществен.
Мислеше си, че сигурно се чувстваш така, когато си мъртъв, даваше си сметка, че всъщност не е толкова лошо, и му поолекваше.
Очакваше, че е ужасно да прекара лятото сред деца, които да му напомнят за Хеминг, но всъщност се оказа приятно, дори му подейства добре. В класа му имаше седем ученици, всичките някъде на осем години, всичките с тежки недъзи и не особено подвижни, и макар част от деня да бе посветена уж на това да се опитва да ги учи на цветовете и формите, той прекарваше почти цялото време в игри с тях: четеше им, тикаше ги с количките из парка, гъделичкаше ги с пера. През междучасията всички класни стаи разтваряха вратите си към централния училищен двор и всичко наоколо се изпълваше с деца на най-различни приспособления на колелца и превозни средства до степен понякога да ти се струва, че пространството е населено с механични насекоми, които се надпреварват да цвърчат и писукат в един глас. Имаше деца на инвалидни колички, деца на пригодени към ръста им малки мотопеди, които пърпореха и тракаха по плочника със скоростта на костенурка, деца, които бяха привързани върху гладки дъски, наподобяващи скъсени сърфове на колела, и които се придвижваха из парка, като се оттласкваха с недоразвитите си ръце с вид на чукани, имаше и няколко деца без всякакви средства за придвижване, хората, които се грижеха за тях, ги държаха в скута си и крепяха с длани главите им отзад при тила. Тези деца му напомняха най-силно за Хеминг.