Някои от децата върху мотопедите и дъските на колелца можеха да говорят и той им подхвърляше съвсем леко топки от стиропор или им правеше надбягвания из двора. Винаги хукваше пръв, уж бавно, с тежка крачка (но не прекалено бавно, макар и отстрани да беше смешно — искаше децата да си мислят, че наистина се опитва да се включи в надбягването), но по някое време, обикновено на една трета от разстоянието в квадратния двор, уж се препъваше в нещо и падаше зрелищно на земята, а всички деца го подминаваха и се смееха:
— Ставай, Уилем, ставай! — викаха и той наистина се изправяше, те обаче вече бяха направили обиколката и Уилем завършваше последен.
Понякога се питаше дали не му завиждат, че е толкова подвижен и може да пада и после да се изправя, и ако му завиждат, дали да не престане да го прави, но когато попита наставника си, той само го погледна и отговори, че малчуганите го намират за смешен и да продължавал да пада. И така, падаше ден след ден и всеки следобед, докато чакаше с учениците родителите им да дойдат да ги приберат, децата, които можеха да говорят, го питаха дали ще падне и на другия ден.
— В никакъв случай — отвръщаше убедено той, докато те се превиваха от смях. — Вие шегувате ли се? За толкова спънат ли ме мислите?
В много отношения лятото беше прекрасно. Квартирата беше на хвърлей от Масачузетския технологичен институт и беше на преподавателя по математика на Джуд, който беше заминал за през лятото в Лайпциг и им взимаше такъв нищожен наем, че двамата се запретнаха да правят малки ремонти, за да покажат признателността си: Джуд подреди книгите, накамарени върху всички повърхности на климнали люлеещи се небостъргачи, махна с шпаклата боята, шупнала от теч на стената, Уилем затегна дръжките на бравите, замени клапана на казанчето и кранчето в тоалетната. Започна да прекарва доста време с една от помощничките в училището, момиче, което следваше в Харвард и понякога отскачаше вечер при тях — тримата готвеха цели тенджери спагети alle vongole29 и Джуд им разказваше за дните си с преподавателя, решил да общува с него само на латински или на старогръцки дори когато указанията му се свеждат до неща като „Трябват ми още кламери“ или „Утре сутринта се постарай да сложиш в капучиното повечко соево мляко“. През август приятелите и познатите им от колежа (а също от Харвардския университет, Масачузетския технологичен институт, „Уелзли“ и „Тъфтс“) започнаха малко по малко да се прибират в града и оставаха да нощуват два-три дни при тях, докато се нанесат в своите квартири или общежития. Една вечер към края на престоя им в жилището поканиха на покрива петдесет души и помогнаха на Малкълм да приготви на грила огромни количества миди, задушени заедно с царевица под купчина навлажнени бананови листа, а на другата сутрин четиримата се заеха да събират от пода черупките и не можеха да се нарадват — докато ги трупаха в торбите за отпадъци, те потракваха като кастанети.
Но пак това лято Уилем си даде сметка, че повече няма да се прибере у дома, че без Хеминг е безсмислено те с родителите му да се преструват, че изпитват потребност да са заедно. Подозираше, че и те са на това мнение, не че го бяха обсъждали, но той така и не почувства особена нужда да ги види отново, а те така и не го повикаха. Разговаряха често по телефона, както винаги, любезно и мило. Той ги разпитваше за фермата, те пък за следването. В последния курс Уилем получи роля в студентска постановка на „Стъклената менажерия“ (на доброжелателния младеж, разбира се), но изобщо не им спомена, а когато им каза да не си правят труда да бият толкова път на изток за дипломирането му, те не му възразиха: така и така наближаваше краят на сезона, когато кобилите се жребеха, и Уилем не бе сигурен, че те са щели да намерят време да дойдат, дори и да не им бе предложил сам. В почивните дни двамата с Джуд биваха „подслонявани“ от роднините на Малкълм и Джей Би, а когато тях ги нямаше, се намираха куп други хора, които се надпреварваха да ги канят на празнични обеди, вечери и излизания.