— Но те са ти родители — казваше му един-два пъти в годината Малкълм. — Не можеш просто да спреш да общуваш с тях.
Оказа се обаче, че може: той беше живото доказателство. Чувстваше, че е като при всички взаимоотношения: искаха се постоянно напасване, отдаденост, внимание и ако и двете страни не желаеха да правят усилия, защо тези взаимоотношения да не отмрат? Единственото, което му липсваше — освен Хеминг, — беше самият Уайоминг с неговите безкрайни простори и дървета, толкова наситено зелени, че чак изглеждаха сини, с конете, които, разчешеш ли ги вечер, миришат на захар и фъшкии, на ябълки и торф.
Когато Уилем вече правеше магистратура, и двамата починаха в една и съща година: баща му през януари от инфаркт, майка му през октомври от инсулт. Тогава вече Уилем се прибра — родителите му бяха възрастни, но той беше забравил колко жизнени, колко неуморни са били винаги, докато не видя колко са се смалили. Бяха му завещали всичко, но след като плати дълговете — и тогава наново изпадна в смут, защото през цялото време беше смятал, че грижите и лечението на Хеминг са били покрити от осигуровката, а се оказа, че четири години след смъртта му всеки божи месец майка му и баща му са изплащали на болницата огромни суми, — не остана почти нищо: малко пари в брой, малко облигации, сребърна чаша с тежко дъно, принадлежала на дядо му по бащина линия, отдавна покойник, огънатата венчална халка на баща му, изгладена, лъсната и бледа, и черно-бяла портретна снимка на Хеминг и Аксел, която не беше виждал никога дотогава. Запази тях и още няколко вещи. Собственикът на фермата, наел на работа родителите му, също бе починал отдавна, но синът му, който сега я притежаваше, винаги се бе държал с тях добре и ги бе оставил на работа много след времето, когато би било разумно да ги освободи — именно той плати и погребенията.
Покрай смъртта им Уилем си спомни, че все пак ги е обичал, че те са го научили на неща, които за него е ценно да знае, и никога не са го молили за нещо, което не е бил в състояние да им даде или осигури. В не толкова състрадателни мигове (мигове само отпреди няколко години) си беше обяснявал вялостта им, това, че безусловно приемат всичко, което прави или не прави, с липса на интерес: кой родител — беше го попитал Малкълм къде със завист, къде със състрадание — не казва нищо, когато единственото му дете (после се беше извинил) му заявява, че иска да става актьор? Но сега, когато бе по-зрял, можеше да оцени, че никога не са и намеквали, че им дължи нещо — нито успех, нито преданост, нито обич, нито дори вярност. Знаеше, че в Стокхолм баща му се е забъркал в нещо — така и не разбра в какво, — и това донякъде е тласнало родителите му да се преселят в Щатите. За нищо на света не биха настоявали да бъде като тях — самите те не искаха да са такива.
Така той навлезе в зрелостта: последните три години бе прекарал да се лута от бряг на бряг на езеро със заблатено дъно и с дървета, които бяха надвиснали отгоре и отстрани и затулваха светлината — бе прекалено тъмно, та той да види дали езерото се влива в река, или е вместено в собствената си вселенка, където Уилем можеше да прекара години, десетилетия — целия си живот — в трескаво търсене на изход, който не съществува, който не е съществувал никога.
Ако имаше агент, човек, който да го направлява, той може би щеше да му покаже как да се спаси, как да намери път надолу по течението. Но той нямаше — поне засега (оптимистично смяташе, че така е само „засега“), затова беше оставен в компанията на други, тръгнали да търсят същия вечно изплъзващ се приток, откъдето малцина напускаха езерото и по който не искаше да се връща никой.
Беше готов да чака. Беше чакал. Напоследък обаче му се струваше, че търпението му секва, разпада се на сухи остри трески.
Всъщност не беше човек, склонен да се тревожи за всичко и да се самосъжалява. Обратното, случваше се да се прибере с чувство на удовлетворение от „Ортолан“ или от репетиции на пиеса, за които — за цяла седмица работа — щяха да му платят колкото да не е без никак, толкова малко, че нямаше да стигне и за евтин обяд. Само те двамата с Джуд можеха да възприемат Лиспенард стрийт като постижение, защото въпреки труда, който той бе хвърлил, въпреки усилията на Джуд да почисти жилището пак си оставаше някак тъжно, унило, сякаш се притесняваше да се нарече истинско жилище. В такива мигове обаче той се хващаше, че си мисли: „Това е достатъчно. Това е повече, отколкото се надявах“. Да живееш в Ню Йорк, да бъдеш зрял човек, да стоиш на висока дъсчена площадка и да изричаш чужди думи! — това беше нелеп живот, не-живот, живот, за какъвто родителите и брат му не биха мечтали никога, и въпреки това той мечтаеше ден след ден за него.