После обаче това чувство се разсейваше и той оставаше насаме с културните страници на вестника — четеше за други хора, вършещи неща, за каквито той дори не притежаваше размаха, наглостта и въображението да мечтае, в такива часове светът му се струваше много голям, езерото — много празно, а нощта — много тъмна, и на него му се приискваше отново да е в Уайоминг, да чака Хеминг в края на шосето, където имаше само един път — пътят назад към родителската къща, където осветлението на верандата къпеше в мед вечерта.
Първо го имаше видимия живот на фирмата: четиресет души в общото помещение, всеки със свое бюро, остъкления кабинет на Рауш в единия край, най-близо до Малкълм, и остъкления кабинет на Томасън в другия. Между тях: две стени с прозорци от край до край, от едната страна гледаха към Пето авеню и парка на Медисън Скуеър, а от другата — към „Бродуей“ и нашарения със стъпкани дъвки мрачен сив тротоар. Този живот съществуваше официално от десет сутринта до седем вечерта, от понеделник до петък. В този живот те вършеха каквото им наредят: правеха макети, чертаеха и преначертаваха, впускаха се да разчитат тайнствените драсканици на Рауш и написаните с печатни букви недвусмислени указания на Томасън. Не говореха. Не се събираха на едно място. Когато идваха клиенти да се срещнат с Рауш и Томасън на дългата стъклена маса в средата на централното помещение, не вдигаха очи. Ако клиентът беше известен, както се случваше все по-често, се навеждаха съвсем ниско над бюрата и седяха толкова тихо, че дори Рауш започваше да шепне с глас, както никога съобразен с тишината в помещението.
Но фирмата имаше и друг — истински живот. Томасън се появяваше все по-рядко и затова те чакаха — понякога дълго — да си тръгне Рауш: колкото и да обичаше купоните и пътешествията, колкото и да ухажваше пресата, той всъщност се скъсваше да работи и дори да отидеше на някое събитие (на откриване, на лекция), можеше и да се върне и тогава всичко трябваше да бъде възстановено набързо в първоначалния си вид, така че офисът, в който той се е върнал, да прилича на офиса, от който е излязъл. Беше за предпочитане да изчакат вечерите, когато той изчезваше окончателно, пък дори и това да означаваше да чакат до девет-десет. Бяха ухажвали дълго секретарката на Рауш, бяха я черпили кафе и кроасани и знаеха, че могат да разчитат на разузнавателните ѝ сведения кога точно Рауш ще се появи или ще си тръгне.
Но щом Рауш си тръгнеше окончателно за деня, офисът се преобразяваше от тиква на карета. Зазвучаваше музика (петнайсет души се редуваха да я подбират), изникваха листове с менюто на ресторанти с доставка на храна, работата за проектантско бюро „Ратстар Аркитектс“ се озоваваше обратно по папките на компютрите и биваше слагана да спи, недолюбвана и забравена за през нощта. Позволяваха си един час да имитират зловещия тевтонски тътнещ глас на Рауш (някои смятаха, че той всъщност е от Парамъс30 и си е измислил името — как някой може изобщо да се казва Йоп Рауш? — и ексцентричния акцент, за да скрие истината, че е скучен до смърт, родом е от Джърси и вероятно се казва Джеси Розенбърг) и начина, по който Томасън се въси и кръстосва напред-назад из офиса, когато иска да покаже колко е загрижен за фирмата, като от време на време подвиква напосоки (или както те предполагаха, на тях):
— Всичко е в бачкането, господа! Всичко е в бачкането!
Взимаха на подбив и най-възрастния шеф Доминик Чан, талантлив, но все по-кисел архитект (беше ясно за всички, освен за него, че колкото и да му обещават Рауш и Томасън, никога няма да стане съдружник), и дори проектите, по които работеха: непостроената неокоптска църква от травертин в Кападокия, къщата с невидима носеща конструкция в Каруидзава, която сега ронеше ръждиви сълзи по безликите си стъклени повърхности, музея на храните в Севиля, за който се очакваше да спечели награда, но не спечели нищо, музея на куклите в Санта Катарина, който изобщо не би трябвало да получава награда, а взе, че получи. Шегуваха се с учебните заведения, където се бяха дипломирали: Масачузетския технологичен институт, Школата по дизайн в Роуд Айланд, Йейлския, Колумбийския и Харвардския университет, и как, макар и да са били предупреждавани, че години наред животът им ще бъде пълна скръб, всички са вярвали, че ще бъдат изключение (и как всички до един и досега вярваха тайно в това). Правеха си шеги колко малко изкарват, как са на двайсет и седем, на трийсет, на трийсет и две, а още живеят с родителите си, със съквартирант, с приятелка банкерка, с приятел на работа в издателство (какъв ужас: да живееш за сметка на гаджето си, което печели в издателството повече от теб). Надпреварваха се да разказват какво са щели да правят, ако не са се хванали с тая тъпа архитектура: щели са да станат музейни уредници (вероятно единствената професия, където печелиш по-малко и отсега), сомелиери (е, професиите станаха две), собственици на галерии (добре де, нека са три), писатели (професиите вече станаха четири — никой от тях очевидно не е годен да печели пари, с каквото и да се заеме). Спореха за сгради, които харесваха, и за сгради, които не харесваха. Спореха за фотографската изложба в еди-коя си галерия, за видеоарта в друга. Обсъждаха гръмогласно критици, ресторанти, философски течения и материали. Одумваха свои връстници, които бяха пробили, и злорадстваха за други свои връстници, които се бяха отказали окончателно от архитектурата, за да отглеждат лами по ферми в Мендоса, социални работници в Ан Арбър, учители по математика в Чънду.