През деня си играеха на архитекти. Често се случваше някой клиент да плъзне бавно поглед из помещението и да го спре на някого, най-често на Маргарет или на Едуард, най-красивите от всички, а Рауш тутакси усещаше, че вече не е център на вниманието, и викаше избрания така, сякаш кани дете на вечеря за възрастни:
— А, да, това тук е Маргарет — казваше, докато клиентът я оглеждаше оценяващо, точно както допреди минути проекта на Рауш (проект, всъщност завършен от Маргарет). — Някой ден, много скоро тя ще ме измести оттук, сигурен съм. — А после надаваше тъжния си насилен смях като кашлица на морж: — Ах! Ха-ха-ха!
Маргарет се усмихваше и поздравяваше, после, в мига, в който се обърнеше на другата страна, въртеше очи. Те обаче знаеха, че мисли каквото мислеха всички: Мамка ти, Рауш. И: Кога? Кога ще ти седна на стола? Кога ще дойде и моят ред?
Междувременно единственото, което имаха, беше играта: след споровете, крясъците и храненето настъпваше тишина и офисът се изпълваше с кухото потракване на мишките, с които те кликаха, влачеха от папките възложената им работа и я отваряха, и дращенето на моливите, плъзгани по грапавата хартия. Уж всички работеха едновременно, уж впрягаха ресурсите на една и съща фирма, а никой не искаше да види работата на другите, сякаш дружно бяха решили да се преструват, че тя не съществува. И така, трудеха се до полунощ, чертаеха съоръженията на мечтите си, огъваха параболи във формите на мечтите си, а после се разотиваха винаги с една и съща тъпа шега:
— Ще се видим след десет часа.
Или след девет, след осем, ако наистина ти провърви, ако наистина отхвърлиш през нощта повечко работа.
Днес бе една от вечерите, когато Малкълм си тръгна сам, при това рано. Дори и да излезеше с другите, пак нямаше да се качи с тях на метрото: всички живееха кой в центъра, кой в Бруклин, само той поемаше към жилищните квартали. Предимството да си тръгне сам бе, че никой нямаше да стане свидетел как хваща такси. Не само той в офиса имаше богати родители — богати бяха и родителите на Катарин, а също — той бе почти сигурен, — на Маргарет и на Фредерик, ала единствен той живееше с тези богати родители.
Спря такси.
— Седемдесет и първа и „Леке“ — даде указания на шофьора.
Ако шофьорът беше чернокож, винаги казваше „Лексингтън“. А когато не беше, бе по-откровен: „Между «Леке» и «Парк», по-близо до «Парк»“.
Според Джей Би това в най-добрия случай беше смехотворно, а в най-лошия — обидно.
— Въобразяваш си, че ще те вземат за по-голям гангстер, ако си мислят, че живееш на „Леке“, а не на „Парк?“ — беше му казвал. — Голям тъпанар си, Малкълм.
Тези спорове за такситата бяха един от многото, които през годините водеха с Джей Би за черния цвят на кожата и по-точно, че неговата не е достатъчно черна. Пак се скараха за такситата, когато Малкълм (глупаво; бе осъзнал грешката си още щом отвори уста) беше отбелязал, че никога не се е затруднявал да си намери такси в Ню Йорк и не разбира защо другите се оплакват. Това беше в първи курс, първия и последен път, когато двамата с Джей Би отидоха на седмичната сбирка на Съюза на чернокожите студенти. Очите на Джей Би направо щяха да изскочат от възмущение и злорадство, но когато едно момче, самодоволен келеш от Атланта, заяви на Малкълм, че, първо, той едва ли може да се нарече чернокож, второ, и да е чернокож, по душа е бял и предава расата си, и трето, тъй като майка му е бяла, не е в състояние да проумее докрай трудностите на наистина чернокожите, го защити не друг, а именно Джей Би — Джей Би вечно му натякваше, че не е докрай чернокож, но не одобряваше, когато го правеше друг, особено пък в смесена компания, каквато за Джей Би бяха всички с изключение на Джуд и Уилем, и най-вече пред други чернокожи.