След като се прибра в дома на родителите си на Седемдесет и първа улица (по-близо до Парк Авеню), той изтърпя вечерния родителски разпит, долетял от втория етаж („Ти ли си, Малкълм?“ „Да!“ „Ял ли си?“ „Да!“, „Може би още си гладен?“ „Не!“), и се качи унило в леговището си, за да поразсъждава за пореден път върху основните затруднения в живота си.
Джей Би го нямаше, за да чуе днешния разговор с таксиметровия шофьор от тази вечер, но въпреки това гузната съвест на Малкълм и омразата към самия него изтласкаха расовата принадлежност на първо място в днешния списък. Расовата принадлежност открай време си беше препъникамък за Малкълм, но във втори курс той стигна до формулировка, която според него го оправдаваше напълно: той не беше черен, той бе пост-черен. (Постмодернизмът се появи в полезрението на Малкълм много по-късно, отколкото при останалите, понеже в нещо като негласен бунт срещу майка си той избягваше литературата като предмет.) За съжаление, не убеди с това обяснение никого, най-малко пък Джей Би, когото Малкълм бе започнал да възприема не толкова като черен, колкото като пред-черен, сякаш черният цвят на кожата е нещо като нирвана, идеално състояние, в което Джей Би постоянно се опитва да проникне с взлом.
При всички положения Джей Би бе намерил друг начин да надцака Малкълм — докато Малкълм изграждаше постмодернистичната си идентичност, Джей Би откри пърформанса като изкуство (курсът, на който се беше записал: „Идентичността като изкуство. Трансформациите в пърформанса и съвременното тяло“, бе любим на определен тип мустакати лесбийки, които хвърляха в ужас Малкълм, но кой знае защо налитаха като мухи на мед на Джей Би). Толкова развълнуван беше той от творчеството на Лий Лозано31, че в нейна чест се зае с „Реших да бойкотирам белите (по Лий Лозано)“32, проект, предполагащ той да спре да разговаря с бели. Една събота им изложи донякъде като извинение, но най-вече гордо плана си — от полунощ същата вечер да не говори повече с Уилем и да съкрати наполовина разговорите с Малкълм. Тъй като расовата принадлежност на Джуд била неопределена, щял да продължи да общува с него, но само с главоблъсканици или с дзен коани — така щял да наблегне върху това, че етническият му произход е неизвестен.
Доколкото Малкълм видя, Джуд и Уилем се спогледаха, макар и набързо, без да се усмихват, затова пък, както той забеляза подразнен, многозначително (открай време подозираше, че двамата имат отделно приятелство, от което той е изключен), и разбра, че се забавляват и са готови да подкрепят Джей Би. Като цяло би трябвало да е благодарен, че може би ще си отдъхне за кратко от Джей Би, но не изпитваше признателност или умиление: беше ядосан, че Джей Би си прави с такава лекота шеги с расовата принадлежност и чрез този тъп, едва ли не издевателски проект (за който може би щеше да получи отлична оценка) изказва мнение за идентичността на Малкълм, която изобщо не му влизаше в работа.
Животът с Джей Би в условията на този проект (всъщност кога ли животът им не се бе въртял около прищевките и приумиците на Джей Би?) не се различаваше кой знае колко от живота с Джей Би при нормални обстоятелства. Колкото и да намали разговорите с Малкълм, Джей Би пак го молеше да му вземе нещо от магазина, да му зареди картата за обществената пералня, понеже така и така щял да излиза, или да му даде за занятията по испански своя екземпляр на „Дон Кихот“, защото той бил забравил своя в мъжката тоалетна в приземието на библиотеката. Това, че не говореше с Малкълм, не означаваше, че и не общува с него безмълвно, включително с есемеси и бележки, които драсваше набързо (в „Рекс“ дават „Кръстникът“, ще дойдеш ли?) и му връчваше, и Малкълм беше сигурен, че не това е имала предвид Лозано. И пестеливото му общуване в стил Йонеско33 с Джуд внезапно се изпаряваше, ако Джей Би опреше до него да му реши задачите за университета — тогава вече Йонеско рязко се превръщаше в Мусолини, особено след като Йонеско се сетеше, че има още цял куп задачи, с които не се е и захващал, понеже е бил зает в мъжката тоалетна в библиотеката, а занятията започват след четиресет и три минути („Но ти ще успееш, нали, Джуди?“).
32
Препратка към „Реших да бойкотирам жените“ на Лий Лозано, замислен като едномесечен експеримент, целящ да подобри отношенията между жените, но продължил 27 години, през които художничката изобщо не разговаря и не общува с представителки на своя пол. — Б.пр.
33
Йожен Йонеско (1909 — 1994), френски драматург от румънски произход, един от най-ярките представители на театъра на абсурда. — Б.пр.