И понеже Джей Би нямаше да е Джей Би, ако не привлечеше с малкия си експеримент техните връстници, лесна плячка за всичко лустросано и лъскаво, за него веднага писа университетският вестник, а после и едно ново литературно списание за чернокожи — „Деър из Контришън“34, и за кратък, но досаден период от време всички в студентското градче говореха за експеримента. Вниманието съживи позатихналия ентусиазъм на Джей Би — той живееше по новите правила едва от осем дни, а Малкълм виждаше, че направо ще се пръсне, толкова му се говореше с Уилем — и той издържа още два дни, а после оповести високопарно, че експериментът се е увенчал с успех и е доказал каквото е имал да доказва.
— Какво по-точно? — попита Малкълм. — Че можеш да дразниш белите, когато не им говориш, точно толкова, както когато им говориш ли?
— О, я си гледай работата, Мал — отвърна Джей Би, но лениво, тържествуваше и не му се занимаваше с него. — Ти не можеш да разбереш.
И после отиде на среща с гаджето си, бял тип с лице като на благочестива богомолка, вечно зяпаше прехласнат Джей Би, на Малкълм чак му се гадеше.
По онова време Малкълм беше убеден, че притесненията, които изпитва за расовата си принадлежност, са нещо временно, предопределено от обстоятелствата усещане, което обзема всеки в колежа, но после, колкото повече се отдалечаваш от него, се изпарява. Никога не се беше вълнувал или гордял особено, че е чернокож — освен косвено, знаеше, че от него се очаква да се отнася по строго определен начин към някои неща в живота (например към таксиметровите шофьори), но това познание бе чисто теоретично и не бе подкрепено с личен опит. Въпреки това черният цвят на кожата бе съществена част от историята на семейството му, разказвана и преразказвана до втръсване: как баща му е третият чернокож директор в инвеститорската фирма, третият чернокож попечител в подготвителното училище за много бели, където бе учил Малкълм, вторият чернокож финансов директор в голяма търговска банка. (Бащата на Малкълм се беше родил прекалено късно, за да бъде първият чернокож където и да било, но по местата, където се движеше — южно от Деветдесет и шеста улица и северно от Петдесет и седма, източно от Пето авеню и западно от „Лексингтън“, — си беше рядка птица точно като червеноопашатия мишелов, който понякога гнездеше по корнизите на сградите срещу тях на Парк Авеню). Докато растеше, това, че баща му (а вероятно и той) е чернокож, бе измествано на заден план от други, по-важни неща, от фактори, които в техните нюйоркски среди имаха по-голяма тежест от расовата принадлежност на баща му: например че жена му е сред светилата на литературната сцена в Манхатън, и най-вече неговото богатство. Ню Йорк на Малкълм и семейството му беше разделен не според расовата принадлежност, а по-скоро според данъчната ставка, и Малкълм беше израсъл, защитен от всичко, от което парите могат да те предпазят, включително от расовата дискриминация — поне така му се струваше със задна дата. Всъщност чак в колежа той наистина се натъкна на различните начини, по които други изживяваха черния цвят на кожата, и вероятно още по-изненадващо осъзна колко са го откъснали парите на родителите му от останалите хора в страната (макар и това да предполагаше, че можем да смятаме колегите му за представителна извадка за цялата страна, каквато те, разбира се, не бяха). Дори днес, десет години след като се бе запознал с Джуд, му беше трудно да си представи бедността, в която той е расъл — направо не повярва, когато накрая осъзна, че в раницата, с която Джуд е дошъл в колежа, е сложено буквално всичко, каквото той притежава на този свят, и дори го спомена пред баща си, а той нямаше навика да разкрива пред баща си доказателства, че е толкова наивен, от страх, че ще отприщи поредната лекция за своята наивност. Но дори баща му, който бе израсъл в бедност в Куинс — макар и с двама работещи родители и нов комплект дрехи всяка година, — беше стъписан, Малкълм го беше усетил, въпреки че баща му се бе постарал да го прикрие с разказ за лишенията от детството му (нещо за някакво коледно дърво, купено вече в деня след Коледа), сякаш липсата на привилегии беше надпревара, която той и досега си е наумил да спечели дори пред недвусмислената и неоспорима победа на съперника.
Но когато си завършил колежа преди цели шест години, ти се струва, че расовата принадлежност все по-малко определя що за човек си — онези, които и досега я отстояваха като ядро на идентичността си, изглеждаха инфантилни и някак жалки, сякаш още не искаха да се разделят с младежкото си прехласване по Амнести Интернешънъл и по тубата: остаряло и притеснително вторачване в нещо, достигнало връхната си точка още преди постъпването в колежа. На неговите години единствените важни проявления на идентичността бяха сексуалните подвизи, професионалните достижения и парите. А Малкълм се проваляше и в трите.