— Сигурно се шегуваш — каза Джейсън, когато Малкълм му съобщи какво е решил. — Нали си даваш сметка какъв ще бъде животът ти на най-обикновен сътрудник архитект там?
— Фирмата е страхотна — възрази той сковано, с интонацията на майка си, и Джейсън завъртя очи. — В смисъл чудесно е да я имаш в автобиографията си.
Но още докато го изричаше, знаеше (и се опасяваше, че знае и Джейсън) какво всъщност има предвид: чудесно е родителите ти да я споменават по коктейли. И родителите му наистина обичаха да я споменават.
— Две деца — бе чул Малкълм как баща му казва на някого на вечеря в чест на един от клиентите на майка му. — Дъщерята е редактор във „Фарар, Страус и Жиру“, а синът е архитект в проектантското бюро „Ратстар“.
Жената беше издала одобрителен звук, а Малкълм, който всъщност търсеше начин да съобщи на баща си, че иска да напусне, усети как нещо вътре в него се прекършва.
В такива мигове завиждаше на приятелите си точно за онова, за което навремето ги беше съжалявал: че никой не очаква нищо от тях, че семействата им (ако изобщо имат семейства) са най-обикновени, че направляват живота си, водени единствено от своите стремежи.
А сега? Сега за два от проектите на Джейсън и Сонал беше писал „Ню Йорк“ и за един — в „Ню Йорк Таймс“, а той още вършеше каквото бе вършил и в първи курс архитектура и работеше за двама претенциозни мъже във фирма, която те претенциозно бяха нарекли със заглавието на едно претенциозно стихотворение на Ан Секстън35, и не му плащаха почти нищо за това.
Беше записал архитектура по възможно най-лошата причина: защото обичаше сградите. Страстта му бе съвсем благоприлична и като малък, където и да пътуваха, родителите му го бяха глезили с обиколки из къщи и архитектурни паметници. Още от съвсем невръстен той все рисуваше въображаеми сгради, строеше въображаеми съоръжения: те му бяха утеха, пристан — имаше чувството, че може да реши чрез сградите всичко, което не бе в състояние да изрази, всичко, което не бе в състояние да прецени.
Дълбоко в себе си се срамуваше най-вече от това: не че не му върви със секса, не че в расово отношение е склонен към предателство, не че няма сили да се отдели от родителите си, сам да печели пари или да се държи като независим човек. А че когато седеше вечер с колегите си, погълнати изцяло от амбициозните съоръжения на своите мечти, всички чертаещи и проектиращи невъзможните си сгради, той не правеше нищо. Въображението му бе изгубило способността да ражда каквото и да било. Затова всяка вечер, докато другите творяха, той копираше: рисуваше сгради, които е видял по време на пътешествията си, сгради, за които други бяха мечтали и които бяха построили, сгради, където е живял или е минавал. Отново и отново правеше каквото вече е било правено от друг, дори не си даваше труда да го подобри, само го копираше. Беше на двайсет и осем, въображението го беше изоставило, той беше подражател.
Това го плашеше. Джей Би имаше своите картини. Джуд — своята работа, Уилем — своята. Ами ако Малкълм никога вече не създадеше нищо? Копнееше за годините, когато е било достатъчно просто да си е в стаята и ръката му да се движи по листа милиметрова хартия, за времето преди годините на решения и идентичности, когато родителите му решаваха вместо него и единственото, към което се искаше да насочи вниманието си, бяха равната, прокарана като с конец черта и съвършеният, остър като нож ръб на линията.
3
Джей Би реши, че няма да е зле да карат Нова година у Уилем и Джуд. Уточниха го на Коледа, събитие от три етапа: на Бъдни вечер бяха у майката на Джей Би във Форт Грийн, на самата Коледа (официално организирано мероприятие задължително с костюми и вратовръзки) бяха у Малкълм, а след това отскочиха да хапнат у лелите на Джей Би. Открай време спазваха този ритуал, преди четири години бяха добавили към него и Деня на благодарността у приятелите на Джуд Харолд и Джулия в Кеймбридж, но така и не бяха уточнили къде да посрещат Нова година. Предишната година, първата Нова година след дипломирането, когато щяха да бъдат в един и същи град по едно и също време, прекараха празника отделно и тъжно: Джей Би се беше озовал на някакъв тъп купон у Езра, Малкълм бе отишъл у приятели на родителите си, Уилем бе хванат от Финдли да работи и на празника в „Ортолан“, Джуд бе прикован на легло с грип на Лиспенард стрийт — и бяха преизпълнени с решимост да подготвят предварително всичко за следващата година. Но все протакаха, после дойде декември, а те не бяха измислили нищо.
35
Ан Секстън (1928-1974), американска поетеса, известна с много личните си творби. Започва да пише в опит да се излекува от тежката депресия, от която страда цял живот. — Б.пр.