И така, прибира се и чака, чака Уилем да се появи. Уилем обаче не идва и накрая той заспива.
На другия ден чака в леглото, мъчи се да се закрепи между унеса и будното състояние, защото (както си мисли) именно в такова състояние е най-вероятно да повика при себе си Уилем.
В понеделник се буди с усещането, че е пълен глупак. „Това трябва да се прекрати — казва си. — Трябва да се върнеш при живите. Държиш се като безумец. Видения ли? Знаеш ли как звучиш?“
Мисли си за манастира, където брат Павел обичаше да му разказва за една монахиня от единайсети век — Хилдегард. Тя получавала видения, затваряла очи и пред нея изниквали светещи предмети, дните ѝ били озарени от светлина. Но брат Павел се интересуваше не толкова от Хилдегард, колкото от наставницата ѝ Юта, загърбила света на материалното, за да живее аскетично в тясна килия — да е мъртва за грижите на живите, уж да е жива, а всъщност да не е.
— Ето какво ще се случи с теб, ако не слушаш — все повтаряше Павел и той изпадаше в ужас.
В парка на манастира имаше барачка, тъмна, мразовита и натъпкана със страховити на вид железни предмети, всеки завършващ с пика, с копие, със сърп, и когато братът му разказа за Юта, той си представи, че ще го затворят в бараката с инструментите, ще му дават храна колкото да не умре и той ще живее така, почти забравен, но не съвсем, почти мъртъв, но не съвсем. Но дори Юта е имала за компания Хилдегард. А той нямаше да си има никого. Колко уплашен беше, колко сигурен, че все някой ден това ще го сполети.
Сега, докато лежи в кревата, чува как старата песен му нашепва:
— „Залутах се в света — напява тихо, — а колко време пропилял съм в него.“
Но макар и да знае колко глупаво се държи, пак не може да се насили да хапне. Храната го отблъсква. Иска му се да е над такива потребности. Представя си, че животът му е като сапун, който от многото употреба съвсем е изтънял, заприличал е на затъпен връхна стрела, който от ден на ден се износва все повече.
Освен това, макар и да не му е приятно да си го признае, все се връща към една мисъл. Не може да не спази обещанието, което е дал на Харолд — няма да го престъпи. Но ако спре да се храни, ако спре да се опитва, краят пак ще бъде същият.
Не е като да не осъзнава, че се държи като нарцис, че съвсем се е откъснал от живота, и поне по веднъж на ден се мъмри. Истината е, че му е все по-трудно да си спомни конкретни неща за Уилем, ако не си помогне с нещо: не може да си спомни гласа на Уилем, ако не си пусне някое от гласовите съобщения, които е запазил. Не може да си спомни миризмата на Уилем, ако не подуши някоя от ризите му. Затова се опасява, че скърби не толкова за Уилем, колкото за собствения си живот: за неговата нищожност, за безполезността му.
Никога не се е притеснявал за наследството си, никога не е мислил за него. И пак добре, защото нямаше да остави след себе си нищо: нито сгради и картини, нито филми и скулптури. Нито книги. Нито научни трудове. Нито хора: жена, деца, вероятно родители, и ако продължава да се държи така, няма да остави и приятели. Дори нов закон. Не е създал нищо. Не е направил нищо, нищо, освен пари: парите, които е спечелил, парите, които е получил като обезщетение, задето Уилем му е бил отнет. Апартаментът му ще се върне при Ричард. Другите му вещи ще бъдат раздадени или разпродадени, а парите ще отидат за благотворителни цели. Произведенията на изкуството ще отидат в музеи, книгите му — в библиотеки, мебелите — при който ги поиска. Все едно не е живял изобщо. Колкото и нещастен да е бил, има чувството, че е бил най-ценен по онези мотелски стаи, където поне е значел нещо, бил е единствен за някого, макар че онова, което е имал да предложи, е било взимано насила от него, вместо да бъде давано доброволно. Но ако не друго, поне е бил истински за друг човек — там са го възприемали за такъв, какъвто всъщност е. Там той е лъгал най-малко другите.