Така и не бе успял да повярва на Уилем, който го смяташе за смел, за находчив, за човек, достоен за възхита. Уилем му ги казваше тези неща, а той се срамуваше, сякаш го е измамил: кой всъщност беше човекът, описван от Уилем? Дори след изповедта му Уилем продължи да го възприема по същия начин, всъщност заради нея започна да го уважава повече, а не по-малко, което той не разбираше, но в което му бе разрешено да намира утеха. И въпреки че това не го убеди, все пак го крепеше мисълта, че някой го смята за ценен, че някой смята живота му за смислен.
Пролетта преди Уилем да загине, бяха поканили няколко души на вечеря — те четиримата, а също Ричард и Хенри Йънг Азиатеца — и в един от редките пристъпи на угризения, задето двамата със Софи са решили да нямат деца (макар че, както всички му напомниха, не са искали деца още от самото начало), Малкълм възкликна:
— Питам се какъв изобщо е смисълът на всичко, ако нямаш деца? Не се ли притеснявате от това бе, хора? Как всички ние разбираме, че животът ни има смисъл?
— Извинявай, Мал — отвърна Ричард, после му наля в чашата каквото бе останало от виното в бутилката, докато Уилем отваряше нова, — но ми звучи обидно. Нима твърдиш, че животът ни е по-безсмислен, защото нямаме деца?
— Не — рече Малкълм. След това се позамисли. — Е, може би да.
— Аз пък знам, че моят живот е смислен — намеси се най-неочаквано Уилем и Ричард му се усмихна.
— Разбира се, че твоят е смислен — обади се Джей Би. — Ти правиш неща, които хората наистина искат да виждат — за разлика от мен, Малкълм, Ричард и Хенри.
— Хората искат да виждат и нашите неща — включи се и Хенри Йънг Азиатеца, явно се бе докачил.
— Говоря за хората извън Ню Йорк, Лондон, Токио и Берлин.
— А, за тях ли? Че на кого му пука за тия хора?
— Не — отсече Уилем, след като спряха да се смеят. — Знам, че животът ми има смисъл, защото… — Той замълча, явно смутен, и след малко продължи: — Защото съм добър приятел. Обичам приятелите си, държа на тях и мисля, че ги правя щастливи.
Всички в стаята замълчаха, а те двамата с Уилем се спогледаха за миг над масата и другите в помещението, самият апартамент сякаш изчезнаха: те бяха двама души на два стола и около тях нямаше нищо.
— За Уилем — каза той накрая и вдигна чашата си, останалите го последваха.
— За Уилем! — повториха като ехо, а Уилем му се усмихна.
По-късно същата вечер, след като всички си тръгнаха и те си легнаха, той каза на Уилем, че е прав.
— Радвам се, задето знаеш, че животът ти има смисъл — рече му. — Радвам се, че не се налага да те убеждавам. Радвам се, задето осъзнаваш какъв прекрасен човек си.
— Но и твоят живот има смисъл не по-малко от моя — отвърна Уилем. — Ти също си прекрасен човек. Не го ли знаеш, Джуд?
Той смотолеви нещо, нещо, което Уилем да разтълкува като съгласие, и остана буден и след като Уилем заспа. Винаги бе смятал, че си е лукс, направо привилегия да се питаш дали животът има смисъл. Той не смяташе, че в неговия има смисъл. Това обаче не го тревожеше особено.
И макар да не се бе питал притеснен дали си струва да живееш такъв живот, винаги беше недоумявал защо той, защо толкова много други хора изобщо продължават да живеят, понякога му беше трудно да убеди сам себе си и в същото време толкова много хора, толкова милиони, милиарди хора живееха в нищета, каквато дори не можеше да си представи, в лишения и болести, неприлични в своята крайност. И въпреки всичко продължаваха и продължаваха нататък. В такъв случай дали решимостта да продължиш да живееш всъщност беше не осъзнат избор, а просто защото така е решила еволюцията? Дали в самото съзнание нямаше нещо, някакво съзвездие от неврони, загрубели като сухожилие, които пречеха на хората да постъпят така, както толкова често им подсказваше логиката? И все пак този инстинкт не беше непреодолим — той вече се бе преборил веднъж с него. Но какво беше станало с него след това? Какъв беше станал, по-слаб или по-издръжлив? Дали животът му наистина му принадлежеше, та той да решава дали да го живее и занапред?
Още от болницата знаеше, че е невъзможно да убедиш някого да живее заради самия себе си. Ала често си мислеше, че като терапия ще помогне повече, ако накараш хората да усетят по-остро потребността да живеят заради другите: за него това открай време беше най-убедителният довод. Истината беше, че той бе длъжник на Харолд. Бе длъжник на Уилем. И ако те искаха да остане жив, той щеше да ги послуша. По онова време съзнанието му дни наред беше размътено, подбудите — неясни, сега обаче той можеше спокойно да признае, че го е направил заради тях и в крайна сметка трябва да се гордее с тази рядка проява на себеотрицание. Тогава не проумяваше за какво им е да остане жив, разбираше само, че го искат, и го бе направил. Накрая се бе научил как да преоткрие наново удовлетворението, дори радостта. Но в началото не беше така.