Сега отново му се струва все по-трудно и трудно да живее и всеки ден му се вижда по-непоносим от предишния. Във всеки негов ден се извисява дърво, черно и загиващо, с един-единствен клон, щръкнал отдясно като протеза на еднокрако плашило, и от този клон виси той. Над него не спира да ръми, от което клонът е хлъзгав. И колкото и да е уморен, той се е вкопчил в този клон, защото под него зее дупка, прокопана в земята толкова надълбоко, че не се вижда дъното ѝ. Той е вцепенен от ужас, че ако се пусне, ще падне в дупката, макар и да е наясно, че накрая все пак ще падне, няма как да не падне: толкова е уморен. От седмица на седмица хватката му става малко по-хлабава, съвсем малко.
Затова с чувство на вина и съжаление, но и с усещането, че е неизбежно, той мами Харолд, не спазва обещанието си. Мами го, когато му казва, че го пращат в командировка в Джакарта и ще пропусне Деня на благодарността. Мами, когато си пуска брада с надеждата тя да поприкрие колко изпито е лицето му. Мами, когато казва на Санджай, че е добре, само е прекарал грип, който го е ударил в стомаха. Мами секретарката, когато ѝ казва да не му носи нищо за обяд, понеже на път за кантората си е взел храна. Мами, когато отменя срещите за месец напред с Ричард, Джей Би, понеже, видите ли, бил затънал до гуша в работа. Мами всеки път, когато оставя гласът да му нашепва неканен: „Малко остана, малко остана“. Не е толкова заблуден да си въобразява, че ще успее буквално да се умори от глад — но наистина мисли, че все някога — сега по-скоро от всеки друг път — ще дойде ден, когато той ще е толкова изнемощял, че ще се препъне, ще падне и ще си удари главата в циментовия под във входа на Грийн стрийт, при което ще пипне някой вирус и няма да има сили да го преодолее.
Поне една от лъжите му е вярна: наистина е затънал до гуша в работа. След месец едно от делата му ще се гледа в Апелативния съд и на него му олеква, че може да прекарва толкова време в „Роузън Причард“, където никога не го е сполетявало нищо лошо, където дори Уилем знае, че не бива да го безпокои с някоя от непредсказуемите си появи. Една вечер чува, че Санджай си мърмори, докато минава бързо покрай кабинета му:
— Ужас, тя ще ме убие!
Вдига очи и вижда, че всъщност вече не е никаква вечер, че е ден и река Хъдсън е започнала да се обагря в мътнооранжево. Забелязва го, а не усеща нищо. Тук животът му е застинал, тук той може да бъде всеки, навсякъде. Може да се заседява до късно, колкото пожелае. Никой не го чака, никой няма да се разочарова, ако не позвъни, никой няма да се разсърди, ако не се прибере.
В петък преди делото в Апелативния съд е останал да поработи до късно, когато една от секретарките надниква в кабинета и му казва, че има посетител, някой си господин Контрактър, да го пуснат ли горе? Той застива, двоуми се как да постъпи, Анди все му звъни по телефона, а той не вдига, а знае, че Анди няма да си тръгне току-така.
— Да — отговаря на секретарката. — Поканете го в югоизточната заседателна зала.
Чака в залата, която е без прозорци и е най-усамотената, и вижда как при влизането си Анди стисва устни, но се ръкуват като непознати и чак след като секретарката си тръгва, Анди става и идва при него.
— Изправи се — нарежда му.
— Не мога — отвръща той.
— Защо?
— Болят ме краката — уточнява той, но това не е вярно.
Не може да се изправи, защото протезите вече не му стават.
— Хубавото на такива протези е, че са много леки и чувствителни — му беше обяснил протезистът, докато му взимаше мярка. — Лошото е, че гнездата са за строго ограничено тегло. Ако напълнеете или отслабнете с повече от десет на сто от теглото си — при вас това са шест-седем килограма нагоре или надолу, — трябва или да възстановите предишното си тегло, или да си вземете нови протези. Затова е важно да поддържате теглото си.
От три седмици той се придвижва с инвалидната количка, въпреки че не е свалил протезите, но те са само за фасада, колкото да запълват крачолите, вече не му стават и той не може да ги носи, ала е прекалено уморен, за да ходи при протезиста, прекалено уморен, за да провежда с него разговора, който, както знае, е неизбежен, прекалено уморен, за да измисля обяснения.