— Според мен лъжеш — отсича Анди. — Според мен си отслабнал толкова, че протезите се изплъзват, прав ли съм? — Той обаче не отговаря. — Колко си отслабнал, Джуд? — пита Анди. — Последния път, когато те видях, беше смъкнал пет килограма. А сега колко са? Десет? Повече? — Отново настъпва мълчание. — Какви ги вършиш, да те вземат мътните? — пита пак Анди, след като снишава още повече глас. — Какво си причиняваш, Джуд? Изглеждаш кошмарно — продължава Анди. — Изглеждаш ужасно. — Той млъква. — Кажи нещо — подканя. — Кажи нещо, да те вземат мътните, Джуд.
Той знае как би трябвало да протече този разговор: Анди му крещи. Той на свой ред също му крещи. Постигнато примирие, което в крайна сметка няма да промени нищо, примирие като пантомима: той ще склони на нещо, което не е решение, но от което на Анди ще му поолекне. После ще се случи нещо по-неприятно и ще стане ясно, че пантомимата си е пантомима и нищо повече, и той ще се съгласи на лечение, което не иска. Ще бъде повикан и Харолд. Ще му четат отново и отново, и отново лекции, а той ще лъже отново и отново, и отново. Същият цикъл, същият кръг отново и отново, и отново, кръговрат, предвидим като мъжете, които влизат в мотелските стаи, разстилат чаршафите си на леглото, правят секс с него, тръгват си. И после следващият, по-следващият. И на следващия ден: пак същото. Животът му е низ от страховити повторения: секс, самонараняване, това, онова. Прегледи при Анди, прегледи в болницата. „Този път не“ — мисли си той. Този път ще направи нещо различно, този път ще се изплъзне.
— Прав си, Анди — казва възможно най-спокойно и безстрастно, както говори в съдебната зала. — Отслабнал съм. Съжалявам, че не дойдох по-рано. Не го направих, защото знаех, че ще се разстроиш. Но пипнах наистина тежък грип, дълго се лекувах, накрая се оправих. Храня се наистина. Знам, че изглеждам ужасно. Но наистина съм се заел с проблема.
По ирония на съдбата наистина от половин месец се храни повече: трябва да избута делото. Само това оставаше — да припадне в съдебната зала.
След всичко това какво може да каже Анди? Той пак не му вярва. Но какво може да направи?
— Ако другата седмица не дойдеш на преглед, ще дойда аз — заявява Анди, преди секретарката да го изпрати до изхода.
— Добре — отвръща той все така любезно. — По-другия вторник. Дотогава делото ще свърши.
След като Анди си тръгва, той веднага започва да ликува, сякаш е герой от приказка, който току-що е разгромил опасен враг. Но Анди, разбира се, не е никакъв враг и той се държи нелепо, затова усещането за победа е изместено от отчаяние. Все повече му се струва, че животът е нещо, което му се случва, и той няма никаква роля в създаването му. Никога не е бил в състояние да си представи какъв би могъл да бъде животът му — дори като дете, дори когато е мечтаел за други места, за друг живот, винаги е вярвал на всичко, което са му казвали, докато са му обяснявали що за човек е и какво ще стане с него. Ала приятелите му, Ана, Лушън, Харолд и Джулия: те са си представили вместо него живота му. Видели са го като човек, за какъвто той не се е смятал никога, разрешили са му да повярва във възможности, които никога не биха му хрумнали. Той виждаше живота си като аксиома на равенството, докато те го възприемаха като поредната математическа задача, задача без име: Джуд = х-и бяха вложили в това „х“ величина, каквато брат Лука, възпитателите в дома, доктор Трейлър никога не бяха влагали, никога не го бяха насърчавали да влага и той. Иска му се да повярва в доказателствата им така, както вярват те, иска му се да му покажат как са стигнали до такова решение. Мисли си, че ако знае по какъв път са стигнали до доказателствата, ще разбере и защо да живее нататък. Единственото, което му трябва, е един отговор. Единственото, което му трябва, е да бъде убеден веднъж. Не е наложително доказателството да е изискано, достатъчно е и да се поддава на обяснение.
Делото влиза в съда. Той се представя добре. След като се прибира в петък, отива с инвалидната количка в спалнята, ляга си. Прекарва почивните дни в края на седмицата в сън, който е необичаен и зловещ, не толкова сън, колкото плъзгане, безтегловно реене между царствата на паметта и на въображението, унеса и будуването, тревогата и надеждата. Мисли си, че това не е светът на сънищата, че е нещо друго, и макар че в миговете, когато буден, осъзнава всичко — вижда полилея горе, чаршафите наоколо, канапето с Дамаска на папратови листа, — не може да каже кое се е разиграло във виденията му и кое — в действителността. Вижда как доближава до ръката си бръснача и го забива в плътта, но отвътре излизат метални пружини, пълнеж и росер и той си дава сметка, че е мутирал, че вече дори не е човек, от което му олеква: все пак няма да му се налага да престъпва обещанието, което е дал на Харолд, омагьосан е, вината му е изчезнала ведно с човешката му същност.