„Истина ли е? — пита го гласецът, писклив и обнадежден. — Наистина ли сега вече сме неодушевени?“
Но не може да отговори и самият той.
Отново и отново вижда брат Лука, доктор Трейлър. Откакто е омаломощен, откакто е започнал да се отдалечава от самия себе си, ги вижда все по-често и въпреки че Уилем и Малкълм са избледнели, брат Лука и доктор Трейлър са си все така ярки. Той има чувството, че миналото му е рак, който е трябвало да лекува отдавна, а не го е направил. И сега брат Лука и доктор Трейлър са дали метастази, сега вече са твърде големи и всепоглъщащи, за да бъдат отстранени. Сега, появят ли се, не говорят, мълчат: стоят пред него, седят един до друг на канапето в спалнята, гледат го втренчено и това е по-страшно, отколкото ако говореха, защото той знае, че умуват какво да правят с него, знае, че каквото и да решат, то ще е по-страшно, отколкото си представя, по-страшно от онова, което му се е случвало дотогава. По едно време ги вижда, че си шушукат, и знае, че говорят за него.
— Спрете — крещи им, — спрете, спрете! — Но те не му обръщат внимание и той се опитва да стане и да ги отпрати, ала не успява. — Уилем — чува се да вика, — защити ме, помогни ми, накарай ги да си тръгнат, накарай ги да се махнат оттук.
Но Уилем не се появява, той осъзнава, че е сам, и го обзема страх, затова се скрива под завивката и замира под нея, убеден, че времето се връща назад и ще го накарат да изживее наново живота си.
„Накрая ще се оправя — обещава си. — Трябва да помня, след лошите години идват добри.“ Ала не може да го направи отново, не може да изживее още веднъж онези петнайсет години, онези петнайсет години на полуживот, оказал се толкова дълъг и толкова решаващ, полуживот, предопределил какъв ще стане и какво ще направи.
Когато накрая се буди в понеделник сутрин напълно, знае, че е прекрачил някакъв вододел. Знае, че е наблизо, че се движи от един към друг свят. Причернява му на два пъти, докато се опитва просто да седне в инвалидната количка. Губи съзнание по пътя към банята. Но някак си остава невредим, някак си остава жив. Облича костюма и ризата, които пак му висят, въпреки че преди месец ги е давал да ги стеснят, пъха чуканите на краката си в протезите и слиза долу, за да се срещне с господин Ахмед. В кантората всичко си е постарому. Началото на новата година е, хората се връщат от почивка. По време на заседанието на управителния съвет той се щипе по бедрото, за да не задреме. Усеща как се държи по-хлабаво за облегалката.
Вечерта Санджай си тръгва рано, той също. Днес Харолд и Джулия се местят да живеят в града и той е обещал да им иде на гости. Не ги е виждал повече от месец и макар вече да не може да прецени как точно изглежда, днес се е облякъл по-дебело — сложил си е потник, риза, пуловер, жилетка, сако, палто, — за да не изглежда толкова слаб. Портиерът в блока на Харолд му маха с ръка и той се приближава, като внимава да не мига, за да не му се завие отново свят. Пред входната им врата спира и се хваща за главата, за да се почувства малко по-силен, после натиска ръчката на вратата, влиза вътре и не може да повярва на очите си.
Там са всички: Харолд и Джулия, разбира се, но и Анди, Джей Би, Ричард с Индия, Хенри Йънговците, Роудс, Елайджа, Санджай, Ървинови, всички са насядали или са се закрепили на една или друга мебел — като за снимка, и за миг него го дострашава, че ще прихне. После се пита: дали сънувам? Дали съм буден? Спомня си как се е видял като изтърбушен матрак и си мисли: още ли ме има? Още ли съм в съзнание?
— Господи — казва, когато накрая си връща дар словото. — Какво, да го вземат мътните, е това?
— Точно каквото мислиш — чува да му казва Анди.
„Няма да остана на такова нещо“ — опитва се да каже, а не може.
Не може да се помръдне. Не може да ги погледне: вместо това си гледа ръцете — лявата, цялата в белези, дясната, която си е нормална, — докато Анди говори над него. От седмици го държали под око — Санджай броял дните в кантората, когато го е виждал да се храни, Ричард пък влизал в апартамента, за да провери има ли в хладилника нещо за ядене.
— Измерваме загубата на тегло в степени — чува той как Анди обяснява. — Ако загубиш от едно до десет на сто от телесното си тегло, това е първа степен. Ако загубиш от единайсет до двайсет на сто — втора степен. При втора степен вече обсъждаме дали да те сложим на системи. Знаеш го, Джуд, понеже ти се е случвало и преди. И само като те гледам, мога да определя, че си втора степен — в най-добрия случай.