Анди говори и говори, а на него му се струва, че е напът да се разплаче, но вече не може да произведе и сълзи. Мисли си, че всичко се е объркало, как така всичко се е объркало? Как така той е забравил напълно какъв е бил, докато са били заедно с Уилем? Онзи човек сякаш е загинал заедно с Уилем и не е останало друго, освен първичното му ядро, човек, когото той никога не е харесвал, човек, напълно неспособен да се вмести в живота, който той води, в живота, който някак си е създал въпреки самия себе си.
Накрая вдига глава и вижда, че Харолд го гледа вторачено, вижда, че Харолд всъщност плаче безмълвно и продължава да го гледа и гледа.
— Харолд — подхваща той, въпреки че Анди още говори, — освободи ме. Освободи ме от обещанието, което ти дадох. Не ме карай да го правя и занапред. Не ме карай да продължавам нататък.
Но никой не го освобождава: нито Харолд, нито някой друг. Вместо това го хващат и го отвеждат в болницата, а там, в болницата, той започва да се съпротивлява. „Последната ми съпротива“ — мисли си и се съпротивлява по-свирепо от всякога, както се е съпротивлявал като малък в манастир, когато са му казвали, се е превърнал в чудовище, пищи и заплюва в лицето Харолд и Анди, изтръгва от ръката си тръбичката на системата, мята се в леглото, опитва се да издере по ръцете Ричард, докато накрая една от сестрите му забива с ругатни иглата на спринцовката и му слага успокоително.
Буди се с китки, завързани за леглото, протезите ги няма, няма ги и дрехите му, върху ключицата му е прихванато парче памук и той знае, че под него има катетър. Все същото отново и отново — мисли си, — все същото, все същото, все същото.
Този път обаче не е същото. Този път не му оставят избор. Този път му слагат система, вкарват тръбичката в стомаха. Този път го карат да се върне при доктор Ломан. Този път ще го държат под око по време на хранене: Ричард ще го следи на закуска, Санджай — на обяд и ако е останал в кантората, и на вечеря. Харолд ще го наблюдава в почивните дни. Пускат го да ходи до тоалетната цял час след като е приключил да се храни. В петък трябва да ходи задължително при Анди. В събота трябва да се вижда задължително с Джей Би. В неделя — с Ричард. Трябва да се вижда задължително с Харолд всеки път, когато Харолд го поиска. Хванат ли го да пропуска хранене или сеанс при психотерапевта, хванат ли го да изхвърля по един или друг начин храната, пак ще го вкарат в болница и този път не за седмици, а за месеци. Трябва да качи поне петнайсетина килограма и ще му разрешат да спре едва след като задържи в продължение на половин година това тегло.
Така той започва новия си живот, живот, в който е загърбил унижението, загърбил е скръбта, загърбил е надеждата. Това е живот, в който изтощените му приятели наблюдават с изтощени лица как той яде омлет, сандвичи, салати. Седят срещу него и наблюдават как той усуква около вилицата спагетите, как заорава с лъжицата из качамака, как маха месото от костта. Гледат чинията му, купичката му и или кимат — да, може да върви, — или клатят глава: „Не, Джуд, трябва да ядеш повече“. В кантората той взима решения и хората ги изпълняват, после обаче, в един следобед му носят в кабинета обяда и през следващия половин час решенията му не значат нищо, защото Санджай разполага с абсолютна власт и той трябва да му се подчинява безусловно. Само с един есемес до Анди Санджай може да го прати в болницата, където отново ще го вържат и ще го хранят насила. Всички могат да го направят. Явно никой не се вълнува какво точно иска той.
„Всички ли забравихте? — копнее той да ги попита. — Всички ли го забравихте? Забравихте ли колко се нуждая от него? Забравихте ли, че не знам как да съм жив без него? Кой може да ме научи? Кой може да ми каже какво да правя сега?“
Първия път го пратиха при доктор Ломан с ултиматум, сега отново го връщат при него с ултиматум. Той винаги се е държал с доктор Ломан сърдечно и сдържано, сега обаче е настроен враждебно и опърничаво.
— Не искам да съм тук — заявява, когато лекарят му казва, че се радва да го види отново, и го пита какво иска да обсъдят. — И хич не ме лъжете: изобщо не се радвате, че ме виждате, аз също не се радвам, че съм тук. Само си губим времето — вашето и моето. Тук съм по принуда.
— Не е наложително да обсъждаме защо сте тук, Джуд, в случай че не искате — уточнява доктор Ломан. — За какво предпочитате да поговорим?
— За нищо — тросва се той и настъпва мълчание.
— Разкажете ми за Харолд — подканва доктор Ломан и той въздиша нетърпеливо.
— Няма нищо за разказване — отсича.