Ходи при доктор Ломан всеки понеделник и четвъртък. В понеделник след сеанса се връща в кантората. Но в четвъртък го карат да се вижда с Харолд и Джулия и с тях той също се държи ужасно грубо: и не просто грубо, а гадно, злобно. Държи се по начин, който изумява самия него, така, както не се е осмелявал да се държи никога дотогава, дори като малък, по начин, заради който всеки друг би го скъсал от бой. Но не и Харолд и Джулия. Те не го упрекват никога, никога не се опитват да го превъзпитават.
— Отвратително е — заявява той онази вечер и изтиква задушеното пиле, сготвено от Харолд. — Няма да го ям.
— Ще ти донеса нещо друго — бърза да каже Джулия и става от стола. — Какво искаш, Джуд? Искаш ли сандвич? Яйца?
— Какво да е, само не това — отвръща той. — Това тук е с вкус на кучешка храна.
Той обаче говори на Харолд, гледа го втренчено, предизвиква го да трепне, да се прекърши. Сърцето му бие като обезумяло от очакване: той вече си представя как Харолд скача от стола и го удря по лицето. Вижда как Харолд рухва и се разплаква. Вижда как Харолд го гони от къщата си.
— Махай се оттук, Джуд — ще му каже Харолд. — Махай се от живота ни и не се връщай никога вече.
— Добре тогава — ще отговори той. — Добре, добре. Притрябвали сте ми, Харолд. Притрябвали сте ми всичките.
Колко ще му олекне, ако научи, че в крайна сметка Харолд всъщност не го е искал никога, че го е осиновил по приумица, че постъпката му е безумна и вече му е втръснало от него.
Но Харолд не прави нищо такова, само го гледа.
— Джуд — казва накрая много тихо.
— Джуд, Джуд — имитира го той подигравателно, с писклив като на сойка глас. — Джуд, Джуд.
Разгневен е, направо е побеснял: няма дума, с която да го изрази. В жилите му съска омраза. Харолд иска от него да живее и сега желанието на Харолд се изпълнява. Сега Харолд го вижда такъв, какъвто е.
„Знаеш ли колко лошо мога да те нараня? — иде му да попита Харолд. — Знаеш ли, че мога да ти кажа неща, които няма да забравиш никога и няма никога да ми простиш? Знаеш ли, че е по силите ми? Знаеш ли, че откакто ме познаваш, няма ден да не съм те лъгал? Знаеш ли какъв всъщност съм? Знаеш ли с колко мъже съм преспал, какво съм им позволявал да правят с мен, нещата, които са пъхали вътре в мен, звуците, които съм издавал?“ Животът, единственото, което има, не му принадлежи: той принадлежи на Харолд, който иска да го запази жив, на бесовете, които дращят вътре в тялото му, висят от ребрата му, пробиват с остри нокти белите му дробове. Принадлежи на брат Лука, на доктор Трейлър. „За какво служи животът? — пита се той. — За какво служи моят живот?“
„О — мисли си, — никога ли няма да забравя? Наистина ли съм такъв след всичко, след всички тези години?“
Усеща, че от носа му е потекла кръв, и избутва стола.
— Тръгвам си — казва им точно когато Джулия влиза със сандвич.
Вижда, че е изрязала коричките и е направила от филиите триъгълници, както се поднасят на дете, и за миг се разколебава, още малко и да ревне, после обаче се окопитва и пак гледа на кръв Харолд.
— Не, не си тръгваш — отвръща Харолд, но не ядосано, а решително. Изправя се, сочи го с пръст. — Ще стоиш тук и ще се нахраниш.
— Няма пък — оповестява той. — Обади се на Анди, все ми е тая. Пак ще се самоубия, Харолд, пак ще се самоубия, каквото и да правиш, няма да успееш да ме спреш.
— Джуд — чува той как нашепва Джулия. — Джуд, моля те.
Харолд отива при него, като пътьом взима чинията от Джулия, а той си мисли: почна се. Вдига брадичка, чака Харолд да го удари с чинията по лицето, той обаче не го прави, само я оставя пред него.
— Яж — казва напрегнато. — Сега ще го изядеш това тук.
Най-неочаквано той си спомня деня, когато за пръв път е получил пристъп, докато е бил у Харолд и Джулия. Джулия беше отишла на пазар, Харолд беше горе, разпечатваше притеснително сложна рецепта за суфле, което твърдеше, че щял да приготви. А той лежеше в килера и се мъчеше да не рита от болка, заслушан как Харолд слиза шумно по стълбите и отива в кухнята.
— Джуд! — провикна се Харолд, понеже не го видя, и колкото и да се опитваше той да не шуми, все пак бе издал някакъв звук, а Харолд отвори вратата и го намери.
По онова време познаваше Харолд от шест години, но винаги внимаваше с него, страхуваше се и очакваше деня, когато Харолд ще научи какъв всъщност е той.
— Съжалявам — опита се да каже на Харолд, но се чу само нещо като трак.
— Джуд — уплаши се Харолд, — чуваш ли ме?
Той кимна, а Харолд също влезе в килера, като внимаваше да не събори накамарените рула тоалетна хартия и бутилките миещи препарати, после се наведе и положи предпазливо главата му в скута си, а той си помисли за секунда, че е дошъл мигът, който е очаквал със свито сърце още от самото начало, че ей сега Харолд ще смъкне ципа на панталона си и той ще бъде принуден да направи каквото е правил винаги. Но Харолд не си разкопча панталона, само го погали по главата и след малко, докато се гърчеше и стенеше с тяло, сковано от болка, от която ставите му бяха пламнали, той чу, че Харолд му пее. Беше песен, която не бе чувал никога, ала веднага разбра, че е детска, приспивна, а Харолд продължи да му пее, докато той съскаше, докато се мяташе и тракаше със зъби, докато ту отваряше, ту затваряше в юмрук лявата си ръка и стискаше с дясната гърлото на бутилка зехтин. Лежеше там, отчаяно унизен, и осъзнаваше, че след тази случка Харолд или ще се отчужди от него, или двамата ще се сближат още повече. И тъй като не знаеше кое от двете ще последва, усети как се изпълва с надежда — каквато не бе изпитвал никога дотогава и никога след това, — че този пристъп няма да свърши никога, че песента на Харолд няма да заглъхне никога, че на него няма да му се налага да научава какво е станало после.