Кабинетът на Анди беше на ъгъла на Седемдесет и осма и „Парк“, недалеч от къщата на родителите на Малкълм, и чак когато влязоха вътре, на истинска светлина, Уилем видя, че тъмното размазано петно по ризата на Джуд е кръв, хавлиената кърпа лепне от нея, втвърдила се е като лак, а мъничките късчета памук са се сплъстили като мокра козина.
— Извинявай — каза Джуд на Анди, който им беше отворил, за да ги пусне вътре, и когато Анди размота кърпата, единственото, което Уилем видя, беше нещо като давеща се кръв, сякаш на ръката на Джуд ѝ бе порасла уста и повръща през нея кръв, при това толкова ненаситно, че тя образуваше разпенени мехурчета, които изскачаха, избълвани трескаво навън.
— Боже господи, Джуд — възкликна Анди и го поведе към кабинета отзад, а Уилем седна и зачака.
„О, Боже — помисли си, — о, Боже.“ Но съзнанието му бе като машина, заседнала безсмислено в жлеб, и на него не му хрумваше друго, освен тези две думи. Светлината в чакалнята беше прекалено ярка и той се опита да се поотпусне, ала не успя заради фразата, която туптеше в ритъма на сърцето му, преминаваше през тялото му като втори пулс: о, Боже. О, Боже.
Чака цял час, докато Анди го извика. Анди беше осем години по-голям, познаваха го още от втори курс, когато Джуд преживя нещо толкова мъчително, че тримата решиха накрая да го заведат в университетската болница, дежурен беше Анди, тогава още стажант. Той бе единственият лекар, при когото Джуд се съгласи да отиде повторно, и въпреки че Анди беше хирург-ортопед, той и досега лекуваше Джуд от всичко, като се започне от гърба и се стигне до краката, грипа и настинките. Всички харесваха Анди, освен това му имаха доверие.
— Можеш да го отведеш вкъщи — каза Анди.
Беше ядосан. Смъкна шумно и рязко ръкавиците със спечена по тях кръв и изтика назад стола. На пода имаше дълга червена ивица като от небрежно мазната боя, сякаш някой се бе опитал да изчисти нещо, не се беше справил и отчаян, се беше отказал. И по стените имаше червени петна, пуловерът на Анди се беше вкоравил от кръвта. Джуд седеше сгърбен, с унил вид върху масата за прегледи и държеше стъклена бутилка портокалов сок. Косата му се беше слепнала на кичури, ризата му изглеждаше твърда, лъскава, сякаш е покрита с лак или е направена не от плат, а от метал.
— Иди в чакалнята, Джуд — подкани Анди и Джуд се подчини покорно. След като излезе, Анди затвори вратата и погледна Уилем. — Изглеждаше ли ти като човек, който ще посегне на живота си?
— Моля? Не. — Той усети, че застива. — Това ли се е опитвал да направи?
Анди въздъхна.
— Твърди, че не. Но… знам ли. Не. Не знам, не мога да кажа. — Отиде на мивката и се зае да си търка силно ръцете. — От друга страна, ако е повикал Спешна помощ, което, момчета, всъщност е трябвало да направите, по всяка вероятност са щели да го вземат в болница. Сигурно затова и не го е направил. — Сега вече си говореше на глас на себе си. Сложи си езерце течен сапун върху дланите и ги изми още веднъж. — Знаеш, че се самонаранява, нали?
Известно време той не бе в състояние да отговори.
— Не — каза.
Анди се обърна и се взря в Уилем, както си подсушаваше бавно пръстите един по един.
— Не ти ли се струваше потиснат? — попита. — Редовно ли се храни, редовно ли спи? Безжизнен ли ти изглежда, вкиснат?
— Изглеждаше си добре — отвърна Уилем, макар и истината да бе, че не знае. Дали Джуд се е хранел? Дали е спял? Дали Уилем е трябвало да забележи? Дали е трябвало да обръща по-голямо внимание? — В смисъл изглеждаше си както винаги.
— Добре тогава — рече Анди. За миг сякаш посърна и двамата застинаха с лице един към друг, но без да се гледат. — Този път ще му повярвам — продължи. — Видях го само преди седмица и съм съгласен, нямаше нищо необичайно. Но ако започне да се държи странно по какъвто и да е начин — сериозно говоря, Уилем, — ми звънни незабавно.
— Обещавам — отговори той.
През годините беше виждал няколко пъти Анди и винаги бе долавял отчаянието му, често сякаш насочено към няколко души едновременно: към самия него, към Джуд и особено към приятелите на Джуд — Анди постоянно бе намеквал (без да го изрича на глас), че всички те не се грижат достатъчно за него. Уилем харесваше у Анди това възмущение заради Джуд, макар и да се страхуваше от неодобрението му и да го смяташе донякъде за несправедливо.
А после, както Анди често правеше, след като ги обвинеше, гласът му се промени и стана почти нежен.
— Знам, че ще го изпълниш — каза той. — Късно е. Прибирайте се. На всяка цена му дай да хапне нещо, щом се събуди. Честита Нова година!