А сега той е много по-възрастен, Харолд е много по-възрастен, Джулия е много по-възрастна, те са трима възрастни хора, а на него му дават сандвич, предназначен за дете, и указание — яж! — също предназначено за дете. „Възрастни сме, а пак станахме деца“ — мисли си, после взима чинията и я мята към стената отсреща, където тя се троши зрелищно на парчета. Той вижда, че сандвичът е бил със запечено сирене, вижда как една от триъгълните филийки се удря в стената и бялото сирене започва да се стича на лепкави буци.
„Ето сега — мисли си той замаян, когато Харолд тръгва отново към него, — ето сега, сега, сега.“ Харолд вдига ръка, той чака да го удари толкова силно, че тази вечер да приключи, той да се събуди в собственото си легло и за малко да забрави този миг, да забрави какво е направил.
Но вместо това усеща, че Харолд го прегръща, и се опитва да го избута, Джулия обаче също го държи, надвесена над инвалидната количка, и той е хванат като в капан между двамата.
— Оставете ме на мира — реве, ала силите го напускат, омаломощен и гладен е. — Оставете ме на мира — опитва още веднъж, ала думите са безформени и безполезни като ръцете, като краката му и след малко той прекратява с опитите.
— Джуд — казва му тихо Харолд. — Клетият ми Джуд. Клетият скъп Джуд.
Тук вече той се разплаква, защото никой, дори брат Лука, не го е наричал „скъп“. Беше се случвало Уилем да опитва — скъпи, опитваше се да го нарича Уилем, любими, — а той го караше да спре, такива мили обръщения бяха за него нещо мръснишко, нещо унизително и покварено.
— Скъпи — повтаря още веднъж Харолд и на него му се иска Харолд да спре, на него му се иска Харолд да не спира никога. — Детето ми.
А той плаче и плаче, плаче за това какъв е бил, за това какъв е могъл да бъде, за всяка стара обида, за всяко старо щастие, плаче от срам и радост, че най-после може да е дете с всички прищевки, желания и страхове на детето, плаче от привилегията да се държи лошо и да му прощават, плаче от лукса да получава нежност и обич, да му носят храна и да го карат да я яде, от това, че най-после, най-после може да повярва в уверенията на един родител, от вярата, че за някого е по-особен въпреки всичките си грешки и омраза, заради всичките си грешки и омраза.
Всичко свършва с това, че накрая Джулия отива в кухнята и прави друг сандвич, свършва с това, че той го изяжда, наистина гладен за пръв път от месеци, свършва с това, че си ляга да спи в стаята за гости, а Харолд и Джулия го целуват за лека нощ, свършва с това, че той се пита дали времето наистина няма да се обърне и да потече назад, така че този път да има още от самото начало за родители Джулия и Харолд и да не се знае какъв ще бъде, да се знае само, че ще бъде по-добър, ще бъде по-здрав, ще бъде по-сърдечен, че няма да изпитва нуждата да се съпротивлява толкова настървено срещу собствения си живот. Представя си, че е на петнайсет години и връхлита на бегом в къщата в Кеймбридж с възгласите: „Мамо! Тате!“, които не е изричал никога дотогава, и макар да няма представа защо е толкова развълнуван в мечтата си (колкото и да е изучавал нормалните деца, интересите и поведението им, знае съвсем малко конкретни неща), разбира, че е щастлив. Облечен е може би във футболен екип и е с голи ръце и крака, може би е довел със себе си приятелка, момичето, с което излиза. Сигурно никога дотогава не е правил секс и не пропуска възможност да пробва. Понякога ще се пита какъв ли ще стане, когато порасне, но и през ум няма да му минава, че до него няма да има човек, когото да обича, с когото да прави секс, и докато тича, ще усеща под краката си меката като килим трева. Всички онези часове, всички онези часове, които е пропилял, за да се самонаранява с бръснача и после да крие раните, да се съпротивлява на спомените, какво ли ще направи с всички тези часове? Ще бъде по-добър човек, знае го. Ще обича повече.