„Но сигурно — мисли си, — сигурно не е твърде късно.“ Сигурно може да се престори още веднъж и този последен пристъп на преструвки ще промени всичко за него, ще го превърне в човека, какъвто е могъл да стане. Сега е на петдесет и една години, стар е. Но може би има още време. Може би не всичко е загубено.
Още си мисли за това в понеделник, когато отива при доктор Ломан — извинява му се за ужасното си поведение предишната седмица, а и седмиците преди нея.
И този път — за пръв път — наистина се опитва да разговаря с доктор Ломан. Опитва се да отговори на въпросите му, и то честно. Опитва се да започне да разказва история, която е разказвал само веднъж досега. Но е много трудно не само защото едва намира сили да отвори дума за нея, но и защото няма как да го направи, без да си спомни Уилем и как последния път, когато я е разказвал, е бил с човек, който го е видял както никой друг след Ана, с човек, успял да види отвъд него, но и самия него в цялата му пълнота. Разстройва се, едва си поема въздух и обръща рязко инвалидната количка — трябва да качи още два-три килограма, за да може отново да използва протезите и да върви с тях, — после се извинява и след като излиза от кабинета на доктор Ломан, се отправя с количката по коридора към тоалетната, където се заключва, диша дълбоко и прокарва длан по гърдите си — да успокои сърцето си. И тук, в тоалетната, където е студено и тихо, играе сам със себе си старата игра на „ако“: ако не бях тръгнал с брат Лука. Ако не бях допуснал доктор Трейлър да ме отведе в дома си. Ако не бях пуснал вътре Калеб. Ако бях слушал повече Ана.
Продължава тази игра, а обвиненията туптят и туптят в главата му. После обаче си мисли и друго: ако не бях срещнал никога Уилем. Ако не бях срещнал никога Харолд. Ако не бях срещнал никога Джулия, Анди, Малкълм, Джей Би, Ричард, Лушън, мнозина други — Роудс, Ситизън, Фейдра, Елайджа. Хенри Йънговците. Санджай. Най-ужасните „ако“ се отнасят за хора. Най-прекрасните — също.
Накрая успява да се успокои и излиза с инвалидната количка от тоалетната. Знае, може да си тръгне. Асансьорът е тук, може да прати господин Ахмед да се качи да му вземе палтото.
Но не го прави. Вместо това поема в обратната посока и се връща в кабинета, където доктор Ломан още седи на стола и го чака.
— Джуд — казва доктор Ломан. — Върнахте се. Той си поема въздух.
— Да — изрича. — Реших да остана.
VII
Лиспенард стрийт
1
На втората годишнина от смъртта ти отидохме в Рим. Отчасти беше съвпадение, но не само: той знаеше, знаехме го и ние, че ще се наложи да се махне от града, да замине далеч от щат Ню Йорк. Ървинови вероятно са чувствали същото, защото бяха насрочили церемонията точно за тогава — за края на август, когато цяла Европа се е изнесла някъде, въпреки това обаче ние се отправихме натам, към този континент, останал без шумните си тълпи и местната фауна.
Церемонията беше в Американската академия, където Софи и Малкълм бяха карали навремето специализация и където Ървинови бяха отпуснали стипендия за млад архитект. Бяха помогнали в избора на първия стипендиант, върлинеста, мило притеснителна млада лондончанка, която правеше предимно временни съоръжения, сложни на вид сгради от пръст, чимове и хартия, които с времето би трябвало да се разпаднат, и обявиха учредяването на стипендията, към която имаше и допълнителен награден фонд, имаше и прием, на който говори Флора. Освен нас и съдружниците на Софи и Малкълм присъстваха Ричард и Джей Би, които също бяха правили специализации в Рим, а след церемонията отидохме в малък ресторант наблизо, и двамата го харесваха от времето, когато бяха живели тук, и Ричард ни показа кои от стените в сградата са се запазили от етруските и кои — от римляните. Но колкото и уютно и задушевно да беше там, всички избягвахме да говорим много, помня, че по едно време вдигнах очи и видях, че никой не се храни, всички гледаме нанякъде — кой към тавана, кой към чиниите, кой към другите — и мисли всеки своите мисли, но както знаех, и същото като останалите.
На другия ден следобед Джулия легна да подремне, а ние отидохме на разходка. Бяхме отседнали от другата страна на реката, на хвърлей от Испанското стълбище, но помолихме да ни прекарат с колата по моста в Трастевере, после тръгнахме по улички, толкова тесни и тъмни, че приличаха на входове, и накрая излязохме на площад, малък, китен, украсен единствено със слънчева светлина, където седнахме на една каменна пейка. В другия ѝ край се разположи белобрад старец в ленен костюм, който ни кимна, ние също му кимнахме.