Дълго мълчахме заедно, както седяхме в жегата, после старецът най-неочаквано каза, че помнел площада, че навремето е бил тук заедно с теб и само на две пресечки продавали страхотен сладолед.
— Да отида ли? — попита той и се усмихна.
— Мисля, че знаеш отговора — отвърнах и той стана.
— Връщам се ей сега — рече ми.
— Страчатела — казах му и той кимна.
— Знам — отговори.
Двамата с мъжа го изпратихме с поглед, после той ми се усмихна, аз също се усмихнах. Видях, че всъщност не е чак толкова стар, да беше най-много няколко години по-възрастен от мен. Но така и не се възприемах (не се възприемам и досега) като стар. Говорех, все едно осъзнавах, че съм на години, окайвах се за възрастта си. Но беше колкото да се позабавляваме, колкото да накарам другите да се чувстват млади.
— Lui е tuo figlio72? — попита мъжът и аз кимнах.
Винаги се изненадвах и се радвах, ако някой разпознаеше какви сме, макар че двамата с него изобщо не си приличахме, въпреки това си мислех — надявах се, — че нещо в нас, когато сме заедно, е по-убедително доказателство за отношенията ни от чисто физическата прилика.
— А! — възкликна мъжът и пак погледна към него малко преди той да завие зад ъгъла и да се скрие. — Molto bello73.
— Si74 — отвърнах и изведнъж се натъжих.
Мъжът погледна лукаво и попита, по-скоро заяви:
— Tua moglie deve essere molto bella, no75?
После грейна в усмивка — да покаже, че се шегува, че е комплимент, че и дори да не се откроявам с кой знае каква външност, съм късметлия, задето имам за жена такава красавица, дарила ме с такъв хубав син, и да не се обидя. Аз също се усмихнах.
— Красива е — потвърдих и той пак се усмихна, не беше изненадан.
Вече си беше тръгнал — кимаше ми, докато вървеше и се подпираше на бастуна, — когато той се върна с фунийка за мен и кутийка сладолед за Джулия. Искаше ми се да е купил нещо и за себе си, но той не си беше взел нищо.
— Не е зле да тръгваме — подкани, след което се запътихме към хотела и вечерта той си легна рано, а на другия ден — деня, в който загина ти — не го видяхме изобщо: беше ни оставил на рецепцията бележка, че отива да се поразходи и ще се видим на следващия ден, че се извинявал, затова цял ден ние също се разхождахме и макар да си мислех, че има вероятност да го видим — Рим все пак не е чак толкова голям, — не го срещнахме и вечерта, докато се готвехме да си лягаме, си дадох сметка, че съм го търсил на всяка улица, във всяка тълпа.
На другия ден слязохме на закуска и го заварихме да чете вестник, беше блед, но ни се усмихна, не го попитахме какво е правил предишния ден, а и той не отвори дума за това. През деня просто се разхождахме из града, тримата вървяхме неудобно на малка група — тротоарите бяха прекалено тесни, затова се движехме в индийска нишка и се редувахме кой да е отпред, — но обиколихме само познати места, места, на които имаше много хора, места, които не навяваха тайни спомени, не пазеха съкровени мигове. Недалеч от Вия Кондоти Джулия се загледа във витрината на малко бижутерийно магазинче и след като влязохме вътре, тримата направо го запълнихме, после един по един подържахме обиците, които тя си бе харесала на витрината. Бяха много нежни: от чисто злато, плътно, тежко, във формата на птици с кръгли рубинчета за очи и златни клонки в клюновете, и той ѝ ги купи, а Джулия се притесни и се зарадва — никога не бе носила много накити, — той обаче беше щастлив, че може да ѝ ги подари, аз пък бях щастлив, че е щастлив той, че тя също е щастлива. Вечерта се срещнахме с Джей Би и Ричард за прощална вечеря, а на другата сутрин се отправихме на север, към Флоренция, той пък щеше да се прибере у дома.
— Ще се видим след пет дни — казах му и той кимна.
— Приятно прекарване — ни пожела. — До скоро!
Махна ни с ръка, докато потегляхме с колата, обърнахме се на седалките и също му махнахме. Надявахме така да му предам като с телеграф каквото не можех да изрека: „Само да си посмял!“. Предишната вечер, докато те двамата разговаряха с Джей Би, попитах Ричард дали е удобно, докато ни няма, да ми съобщава какво става и получих обещанието му да го прави. Той почти си беше върнал теглото, с каквото искаше да го види Анди, но на два пъти — през май и през юли — пак бе отслабнал и затова продължавахме да го държим под око.