Понякога имах чувството, че отношенията ни се развиват наобратно и вместо да се притеснявам за него по-малко, се притеснявах повече, от година на година осъзнавах все по-ясно колко уязвим е той и се съмнявах все повече доколко подготвен съм аз. След като Джейкъб се роди, от месец на месец набирах увереност, сякаш колкото по-дълго го имаше на този свят, толкова по-закотвен беше той в него, сякаш с това, че беше жив, ставаше господар на живота. Самата представа беше нелепа, разбира се, и това се доказа по най-ужасния начин. Но не можех да спра, все си мислех, че животът привързва към себе си живите. Въпреки това в един момент от живота му — ако трябва да съм точен, след Калеб — имах усещането, че той е във въздушен балон, който е привързан към земята с дълго усукано въже, но че от година на година балонът опъва все повече и повече въжето, дърпа се, мъчи се да се понесе към небето. А долу ние се опитваме всички вкупом да издърпаме балона обратно на земята, обратно на сигурно място. И така, вечно се страхувах за него, вечно се страхувах и от него.
Можеш ли да имаш истински отношения с човек, от когото се страхуваш? Разбира се, че можеш. Но той пак ме плашеше, защото именно той, а не аз беше силният: знаех, че ако посегне на живота си, ако ме остави без него, все ще оцелея някак, знаех обаче и че това оцеляване ще бъде жива мъка, знаех, че след това все ще търся обяснения, все ще пресявам миналото и ще търся къде съм сбъркал. Знаех, разбира се, и колко ще ми липсва, защото, макар и да имаше обстоятелства, подготвящи ме за времето, когато той ще си отиде, така и не свикнах, не можех да го преглътна.
Но когато се прибрахме, всичко си беше същото: господин Ахмед ни посрещна на летището и ни откара в апартамента, при портиера ни чакаха пазарски пликове с храна, за да не се налага да ходим до магазина. На другия ден беше четвъртък, той дойде у нас да вечеряме заедно и ни попита какво сме видели и правили, а ние му разказахме. Вечерта, докато пълнехме миялната машина със съдовете, той ми подаде една купа — да я сложа в машината, но тя се изплъзна от пръстите му и се счупи на пода.
— Ужас! — изкрещя той. — Извинявай, Харолд. Какъв глупак съм, с две леви ръце.
Казахме му, че не се е случило кой знае какво, че всичко е наред, но въпреки това той се разстрои много, толкова, че ръцете му се разтрепераха и от носа му потече кръв.
— Всичко е наред, Джуд — повторих. — Случва се.
Но той поклати глава.
— Не — промълви, — всичко е заради мен. Сплесквам всичко. До каквото и да се докосна, го съсипвам.
Двамата с Джулия се спогледахме над главата му, докато той събираше парчетата — не знаехме какво да кажем и да направим, той бе реагирал толкова остро на нещо съвсем дребно. Но през последните месеци, след като той бе метнал чинията към другия край на стаята, имаше още няколко случая, покрай които за пръв път през живота си с него осъзнах колко силен е гневът му и колко му е трудно да се владее ден след ден.
След първото избухване с чинията имаше второ, разиграло се няколко седмици по-късно. Случи се в Къщата Фенер, където той не беше ходил от месеци. Сутринта веднага след закуска двамата с Джулия решихме да отидем до магазина и аз го потърсих, за да го попитам какво иска. Беше в стаята си, вратата беше леко открехната и когато го видях какво прави, кой знае защо, не го повиках, не се отдалечих, застанах зад вратата и притихнал, го загледах. Вече бе наместил едната протеза, слагаше си втората — никога не го бях виждал без тях — и аз загледах как пъха чукана на левия си крак в гнездото, как вдига ластичния чорап така, че да обхваща коляното и бедрото, а после смъква крачола на панталона си. Както знаеш, в долния си край тези протези приличат на ходила с пета и пръсти и аз видях как той си обува чорапите, а после и обувките. След това си пое въздух и се изправи, а аз загледах как прави една, сетне втора стъпка. Но дори аз забелязвах, че нещо не е наред — протезите пак му бяха големи, той пак бе много слаб, — и още преди да съм извикал, той изгуби равновесие и се свлече на леглото, където остана да лежи за миг.
После се пресегна и изтръгна и двата крака, първо единия, сетне и другия — те още бяха с чорапите и обувките, — а на мен ми се стори, че са истински, че той просто е откъснал част от себе си, и зачаках едва ли не да рукне кръв. Вместо това обаче той грабна запъхтян единия крак и започна да удря с него по леглото отново и отново, и отново, после го запокити на пода и след като седна в края на леглото, се хвана за лицето, подпря се с лакти на бедрата си и без да издава и звук, се заклати напред-назад.