— Моля те — промълви, — моля те.
Но не каза нищо повече и аз за свой срам се изнизах, отидох в спалнята, където седнах точно като него и зачаках — и аз не знам какво.
През онези месеци често си мислех какво се опитвам да направя, колко е трудно да държиш жив човек, който не иска да остане жив. Първо прибягваш до логиката („Имаш толкова много неща, заради които да живееш“), после до чувството за вина („Задължен си ми“), сетне до гнева, заплахите, молбите („Стар човек съм, не ми го причинявай“). Но след като той се съгласи, ти, който се молиш, нямаш друг избор, освен да навлезеш в царството на самозаблудите, понеже виждаш колко висока е за него цената, виждаш колко не му се иска да е тук, виждаш, че самият акт на съществуване го изтощава, та се налага да си повтаряш ден след ден: постъпвам правилно. Оставя ли го да направи каквото е намислил, тръгвам срещу законите на природата, срещу законите на любовта. Вкопчваш се в щастливите мигове, сочиш ги като доказателство — „Виждаш ли? Ето защо си заслужава да живееш. Ето защо го карам да опитва“, — въпреки че този единствен миг няма как да компенсира всички други мигове, повечето мигове. Мислиш, както си мислех навремето с Джейкъб, за какво е детето? За да ми носи утеха ли? Или за да го утешавам аз? И ако едно дете вече не може да бъде утешено, моя работа ли е да му дам разрешение да си тръгне? После си мислиш отново: но това е отвратително. Не мога.
Та затова опитвах, разбира се. Опитвах и опитвах. Но усещах как месец след месец той се отдалечава. Не толкова физически: през ноември си беше върнал предишното тегло, най-малкото долната му граница, и изглеждаше по-добре от всякога. Но бе по-мълчалив, много по-мълчалив, той по принцип си беше мълчалив. Сега обаче говореше съвсем малко и когато бяхме заедно, се случваше да забележа, че гледа нещо, което не виждам, а после мърда съвсем леко глава, както конете мърдат уши, и идва на себе си.
Веднъж се срещнахме за вечерята ни в четвъртък и той имаше синини по лицето и врата, само от едната страна, сякаш стоеше надвечер край сграда и слънцето хвърляше сянка върху него. Петната бяха тъмно, ръждивокафяви, като спечена кръв, и аз ахнах.
— Какво се е случило? — попитах.
— Паднах — отговори той лаконично. — Не се притеснявай — допълни, но аз, разбира се, се притесних.
А когато го видях за втори път със синини, се опитах да го прегърна.
— Кажи ми — подканих, а той се отскубна.
— Няма нищо за казване — отсече.
И досега не знам какво е станало: дали се беше наранил сам? Или бе позволил на друг? Не знаех кое е по-страшно, не знаех какво да правя.
Ти му липсваше. Липсваше ми и на мен. Липсваше на всички. Мисля, че трябва да го знаеш — липсваше ми не защото с теб му беше по-лесно, липсваше ми самият ти. Липсваше ми да гледам с какво удоволствие вършиш нещата, които харесваш, било то да се храниш, да гониш топка за тенис или да се мяташ в басейна. Липсваха ми разговорите с теб, липсваше ми да наблюдавам как прекосяваш стаята, как падаш на моравата, покосен от внуците на Лорънс, които ти се хвърляха на гърба, а ти се преструваше, че не можеш да се измъкнеш под тежестта им. (Същия ден най-малката внучка на Лорънс, която направо си беше изгубила ума по теб, ти сплете гривна от жълтурчета, ти ѝ благодари и после я носи цял ден, а видеше ли я върху китката ти, момиченцето хукваше и заравяше личице в гърба на баща си, липсваше ми и това.) Но най-много ми липсваше да ви гледам заедно, липсваше ми да те наблюдавам как го наблюдаваш, а той наблюдава теб, липсваше ми да гледам колко внимателни сте един с друг, колко безусловно и искрено го обичаше ти, липсваше ми да гледам как се слушате напрегнато един друг. Картината, която Джей Би нарисува — „Уилем слуша как Джуд му разказва нещо“, — бе толкова правдоподобна, толкова изразителна: знаех какво става на платното още преди да прочета заглавието.
И не си мисли, че след като си отиде, не е имало и щастливи мигове, щастливи дни. Бяха по-малко, разбира се. Намираха се, създаваха се по-трудно. Но ги имаше. След като се прибрахме от Италия, аз започнах да водя семинар в Колумбийския университет, предназначен и за студенти по право, и за хора от други специалности. Курсът се казваше „Философията на закона, законът на философията“, водехме го заедно с един мой стар приятел и на него обсъждахме доколко справедливи са законите, доколко нравствена е правната система и как понякога тя влиза в разрез с представите за нравственост на нацията: „Дрейман“ 241. След толкова години! Следобед се виждах с приятели. Джулия се записа на курс по рисуване. Сътрудничехме като доброволци на неправителствена организация, която помагаше на специалисти (лекари, юристи, преподаватели) от чужди страни (Судан, Афганистан, Непал) да си намерят работа в своята област, пък било и такава, която само смътно прилича на предишната: медицински сестри ставаха санитарки, съдии ставаха помощник-нотариуси. Помогнах на неколцина да кандидатстват право и срещнехме ли се, обсъждахме какво учат и по какво се различава правото тук от онова, което познават.