— Според мен трябва да се заемем заедно с нещо — казах му онази есен (той още сътрудничеше на неправителствената организация, която помагаше на доброволни начала на творци, когато се включих и аз, и се оказа, че е по-вълнуващо, отколкото бях очаквал: мислех, че ще заваря сбирщина некадърници, които се опитват да живеят като творци, когато и на слепите е ясно, че това няма да се случи никога, и макар че наистина се оказа така, усетих, че им се възхищавам не по-малко от него за упорството, за сляпата безразсъдна вяра. Това бяха хора, които никой и нищо не можеше да откаже от живота, от твърденията, че той им принадлежи.)
— С какво например? — попита той.
— Можеш да ме научиш да готвя — отвърнах и той ме погледна с онази своя усмивка, която не е съвсем усмивка, развеселен, но не и готов да го покаже. — Сериозно говоря. Да готвя наистина. Шест-седем неща, които да имам в арсенала си.
Речено-сторено. В събота следобед, след като той приключеше в кантората или с посещенията при Лушън и Ървинови, отивахме с колата в Гарисън понякога сами, понякога с Ричард и Индия, друг път с Джей Би или с някого от Хенри Йънговците и жените им и в неделя готвехме. Оказа се, че основният препъникамък при мен били припряността и че не търпя да ми е скучно. Отивах да видя нещо или да почета и забравях да погледна ризотото, което ставаше на лепкава пихтия, или да обърна морковите в локвичката зехтин, а когато се върнех, те вече бяха загорели на дъното на тигана. (Готвенето явно се свеждаше главно до това да проверяваш, да плакнеш, да наглеждаш, да обръщаш, да наместваш: изисквания, които свързвах с грижите за пеленачетата.) Както ми обясниха, другият препъникамък бил, че вироглаво съм искал да прибягвам до нововъведения, което ти гарантирало провал при печенето.
— Това, Харолд, е химия, а не философия — повтаряше ми той с все същата едва загатната усмивка. — Няма как да измамиш строго определените пропорции и да се надяваш да се получи нещо.
— Ами ако се получи по-добре — заявявах най-вече за да го развеселя — на драго сърце се правех на глупак, стига да знаех, че ще му стане приятно — и този път той се усмихна, наистина се усмихна.
— Няма да се получи по-добре — заяви.
Накрая обаче наистина се научих да готвя някои неща: научих се да правя печено пиле, яйца на очи и печена камбала. Научих се да правя морковен сладкиш и хляб с най-различни ядки, навремето купувах същия от сладкарницата в Кеймбридж, където той работеше: неговият беше невероятен и седмици наред печах самун след самун.
— Браво на теб, Харолд — похвали ме един ден, след като опита от хляба. — Видя ли? Сега ще можеш да си готвиш сам и на сто години.
— Как така ще си готвя сам? — попитах. — Хич не си прави оглушки, ще ми готвиш ти.
А той ми се усмихна някак странно, тъжно и не каза нищо, затова побързах да сменя темата, да не би да изрече нещо, което ще се наложи да се правя, че не съм чул. Все гледах да намекна за бъдещето, да правя планове за години напред, така че той да се чувства свързан с тях и аз да го карам да спазва задълженията си. Но той внимаваше много: не даваше никакви обещания.
— Хайде да се запишем двамата на уроци по музика! — предложих му, макар и да не знаех какво точно имам предвид.
Той се подсмихна.
— Може — рече. — Разбира се. Ще го обсъдим.
Но повече не добави.
След готварските уроци излизахме да се разходим. Когато бяхме в къщата в провинцията, тръгвахме по пътеката, прокарана от Малкълм: покрай мястото в гората, където навремето се бе наложило да го подпра на едно дърво, докато той се гърчеше от болка, покрай първата пейка, покрай втората, покрай третата. На втората винаги сядахме да си починем. За разлика отпреди не му се налагаше да почива, вървяхме бавно, затова и на мен не ми се налагаше. Но сякаш това бе някаква церемония, винаги спирахме, защото оттук, нали помниш, къщата отзад се виждаше най-добре. Малкълм бе отсякъл някои от дърветата, така че на пейката седиш с лице точно към къщата, а на задната веранда в къщата седиш с лице точно към пейката.
— Колко е красива къщата — казах както всеки път и пак както всеки път се надявах да долови в гласа ми, че се гордея с него: заради къщата, която е изградил, и заради живота, който е изградил вътре в нея.