Выбрать главу

Около месец след като всички се прибрахме от Италия, седяхме веднъж на тази пейка и той ми каза:

— Как мислиш, той беше ли щастлив с мен?

Изрече го съвсем тихо, дори помислих, че ми се е счуло, после обаче той ме погледна и аз разбрах, че наистина ме е попитал.

— Разбира се — отвърнах. — Знам, че беше щастлив.

Той поклати глава.

— Имаше толкова много неща, които не направих — пророни накрая.

Не знаех какво има предвид, но това не ме отказа.

— За каквото и да говориш, знам, че не е било важно — уверих го. — Знам, че беше щастлив с теб. Казвал ми е. — Тогава той ме погледна. — Знам го — повторих. — Знам го.

(Никога не си ми го казвал направо, но знам, че ще ми простиш, сигурен съм. Знам, че си щял да поискаш да го кажа.)

Друг път ми рече:

— Доктор Ломан смята, че трябва да ти кажа някои неща.

— Какви неща? — попитах, като се постарах да не го поглеждам.

— Неща за това какво съм — отвърна той, после известно време мълча. — Кой съм — поправи се сам.

— Е, ще бъде чудесно — заявих накрая. — Ще бъде чудесно да науча повече за теб.

Тогава той се усмихна.

— Звучи странно, нали? — попита. — „Повече за теб.“ Познаваме се от толкова години.

По време на тези разговори все ми се струваше, че може и да няма един-единствен верен отговор, затова пък има един-единствен неверен, след който той вече няма да каже нищо повече, затова все се опитвах да изчисля какъв е този отговор, за да не го изричам никога.

— Така е — съгласих се. — Но когато става дума за теб, винаги искам да знам повече.

Той ме погледна бързо, после извърна очи отново към къщата.

— Ами — подхвана. — Може и да опитам. Може да напиша нещо.

— Ще бъде страхотно — уверих го. — Когато си готов.

— Може да отнеме известно време — уточни той.

— Няма страшно — казах. — Колкото трябва, ако ще, и да е дълго.

Мина ми през ума, че ще бъде хубаво да мисли дълго: това означаваше той да се опитва години наред да реши какво иска да каже и колкото и трудни, колкото и мъчителни да бяха тези години, той поне щеше да бъде жив. Ето какво ми мина през ума: че предпочитам да страда и да е жив, отколкото мъртъв.

В крайна сметка обаче не му отне чак толкова много време. Беше февруари, около година след нашата намеса. Ако задържеше теглото си до май, щяхме да спрем да го държим под око и ако иска, той можеше да прекрати посещенията си при доктор Ломан, макар и двамата с Анди да бяхме на мнение, че е за предпочитане да продължи. Но вече не ние щяхме да вземем решението. Онази неделя бяхме останали в града и след готварския урок на Грийн стрийт (задушени аспержи и ангинарии) излязохме да се поразходим.

Беше мразовито, но нямаше вятър и тръгнахме на юг по „Грийн“ до „Чърч“, сетне продължихме нататък през Трайбека и Уолстрийт и стигнахме почти до самия връх на острова, където застанахме и загледахме реката с плискащата се сива вода. После се обърнахме и се отправихме на север по същия път: от „Тринити“ към „Чърч“, от „Чърч“ към „Грийн“. През целия ден той бе притихнал и мълчалив, а аз дърдорех като навит за един мъж на средна възраст, с когото се бях запознал в Центъра за трудоустрояване, бежанец от Тибет, който бе година-две по-голям от него, лекар, който кандидатстваше в американските медицински университети.

— Достоен за възхищение — отбеляза той. — Трудно е да започнеш отначало.

— Така е — съгласих се аз. — Но и ти, Джуд, си започвал отначало. Ти също си достоен за възхищение. — Той ме погледна, после се извърна. — Говоря сериозно — допълних.

Покрай това си спомних за онзи ден отпреди година — година и нещо, когато го изписаха след опита за самоубийство от болницата и той беше при нас в Труро. И тогава бяхме излезли на разходка.

— Посочи ми три неща, които правиш по-добре от всеки друг — бях подканил, докато седяхме на пясъка и той издуваше бузи, после издишваше с уморено пуфтене въздуха.

— Хайде да не е сега, Харолд — отговори ми.

— Кажи де — продължих да упорствам. — Три неща. Три неща, които правиш по-добре от всеки друг, и после няма да те притеснявам. — Той обаче мисли дълго, а пак не измисли нищо и когато чух мълчанието му, започнах да изпадам в паника. — Тогава три неща, които правиш добре — поправих се аз. — Три неща, които харесваш в себе си. — Вече едва ли не го молех. — Каквото и да е — казах. — Каквото и да е.

— Висок съм — отвърна той накрая. — При всички положения по-висок от средното.

— Хубаво е да си висок — рекох, макар и да се бях надявал на нещо друго, на нещо, което да е по-свързано с качествата. Но реших да го приема за отговор: беше му отнело толкова време да посочи дори това. — Още две.