Той обаче не се сети нищо. Виждах, че е все по-притеснен и разстроен, и накрая изоставих темата.
Сега, докато вървяхме през Трайбека, той спомена доста нехайно, че са му предложили да оглави юридическата кантора.
— Боже мой — казах, — страхотно, Джуд. Боже мой. Поздравления.
Той кимна веднъж.
— Но аз няма да приема — уточни и аз останах да го гледам като гръмнат.
В края на краищата бе посветил на проклетия „Роузън Причард“ толкова часове, толкова години, а сега нямало да приеме? Той ме погледна.
— Мислех, че ще се зарадваш — каза ми и аз поклатих глава.
— Не — отговорих. — Знам какво… какво удовлетворение получаваш от работата си. Не искам да си помислиш, че не те одобрявам, че не се гордея с теб. — Той не каза нищо. — Защо няма да приемеш? — попитах го. — Ще се справиш блестящо. Роден си за това.
Тогава той трепна — и аз не знам защо — и извърна поглед.
— Не — каза. — Не мисля, че ще се справя. При всички положения, доколкото разбирам, решението не е било единодушно. Пък и — допълни, после замълча. Бяхме спрели, сякаш говорът и движението се изключваха взаимно, и постояхме известно време на студа. — Пък и мисля до година — година и нещо да напусна кантората — продължи той. Погледна ме, сякаш за да види как ще го посрещна, после извърна очи нагоре, към небето. — Мислех да попътувам — уточни, но гласът му беше глух и безрадостен, сякаш изтръгнат от далечен живот, който той не желае особено. — Мога да замина — изрече едва ли не на себе си. — Има места, които не е зле да видя.
Не знаех какво да кажа. Гледах го дълго.
— Мога да дойда с теб — прошепнах, а той дойде на себе си и ме погледна.
— Да — изрече толкова решително, че ми олекна. — Да, можеш да дойдеш с мен. Или може да дойдете двамата и да се срещнем някъде.
Тръгнахме отново.
— Не че искам да отлагам излишно втория ти етап като пътешественик, тръгнал да обикаля света — казах аз, — но наистина мисля, че не е зле да помислиш още малко за предложението на „Роузън Причард“. Поработи още няколко години и после можеш да се отправиш към Балеарските острови, към Мозамбик, където искаш. — Знаех, че ако приеме да оглави кантората, няма да посегне на живота си, беше отговорен човек, който не би зарязал работата недовършена. — Чу ли? — подканих.
Тогава той се усмихна както преди — лъчезарно, красиво.
— Чух, Харолд — отговори. — Обещавам да помисля още.
Вече бяхме само на няколко пресечки от нас и тогава си дадох сметка, че наближаваме Лиспенард стрийт.
— О, Боже — възкликнах, искаше ми се да се възползвам от доброто ни настроение, да задържа и двамата на повърхността. — Ето ни на мястото на всичките ми кошмари: най-ужасния апартамент на света. — Той се засмя, после завихме рязко от „Чърч“ към Лиспенард стрийт и след малко вече стояхме пред старата ви кооперация. Подърдорих още малко колко е ужасно всичко тук, нарочно сгъстявах краските — да е по-въздействено, за да го чуя да се смее и да ме опровергава. — Вечно се притеснявах да не избухне пожар и вие двамата да не загинете — казах. — Нощем сънувах как ми звънят да ми съобщят, че са ви намерили и двамата, изгризани до смърт от пълчища плъхове.
— Не беше чак толкова страшно, Харолд — усмихна се той. — Всъщност имам скъпи спомени от това място.
После пак се вкиснахме — стояхме, гледахме втренчено сградата и си мислехме за теб, за него, за всички години между този миг и времето, когато съм се запознал с него и когато той беше млад, ужасно млад, поредният студент, ужасно умен, с невероятно пъргав мозък, но нищо повече, тогава и през ум не ми беше минавало, че ще ми стане толкова скъп.
И тогава той каза — също се опитваше да ми оправи настроението, и двамата се стараехме да си повдигнем един на друг духа:
— Споменавал ли съм ти някога как скочихме от покрива върху площадката на аварийното стълбище пред прозореца на спалнята?
— Моля? — възкликнах, наистина се поуплаших. — Не, не си. Все щях да запомня такова нещо.
Но макар и да не ми беше минавало през ум, че ще ми стане толкова скъп, знаех как ще си тръгне от мен: знаех въпреки всичките си надежди, молби, намеци, заплахи и заклинания. И след пет месеца — на дванайсети юни, ден, който не е свързан с някакви годишнини, никакъв ден — той го направи. Телефонът ми иззвъня и въпреки че не беше зловеща нощ, въпреки че преди това не се беше случило нищо, което да го предвещава, знаех, знаех. Обаждаше се Джей Би, дишаше странно, отривисто и запъхтяно и още преди да е казал и дума, вече знаех. Той беше на петдесет и три, на петдесет и три без месец и малко. Беше си вкарал в артерията въздух и беше предизвикал инсулт, и макар и Анди да ми каза, че вероятно е починал бързо и безболезнено, после погледнах в интернет и видях, че ме е излъгал: такава смърт предполага да се е дупчил поне два пъти с игла, дебела като човката на колибри, сигурно се е мъчил много.