Когато накрая отидох в апартамента му, беше подредено като в аптека, всичко в кабинета му бе прибрано по папките, хладилникът беше изпразнен и всичко — завещанието, писмата — бяха наслагани по масата в трапезарията като картончета на сватба, на които са написани имената. Ричард, Джей Би, Анди, всичките приятели, твои и негови: всички бяхме там постоянно, обикаляхме из стаите и един около друг, стъписани и нестъписани, изненадани само че сме толкова изненадани, смазани, сломени и най-вече безпомощни. Дали не сме пропуснали нещо? Дали не сме могли да направим нещо по друг начин? След опелото — което беше многолюдно, дойдоха неговите и твоите приятели, родителите и семействата им, съкурсниците от Юридическия факултет, клиентите му, хората от благотворителната организация за подпомагане на творци, управата на кухнята, огромното население на „Роузън Причард“ с неговите служители, бивши и настоящи, включително Мередит, довела и Лушън, който бе съвсем объркан (и колкото и да е жестоко, е жив и до ден днешен, но е в старчески дом в Кънектикът), приятелите ни, хора, които не очаквахме: Кит с Емил и Филипа с Робин — Анди дойде разплакан при мен и сподели, че според него всичко е започнало да се обърква за него, когато Анди му е казал, че излиза в пенсия, и че цялата вина е негова. Дори не знаех, че Анди се пенсионира — изобщо не ми беше споменавал, — но се постарах да го утеша, казах, че няма никаква вина, че винаги е бил добър към него и той винаги му се е доверявал.
— Пак добре, че го няма Уилем — казахме си един на друг. — Пак добре, че Уилем го няма да види това.
Въпреки че и да беше тук, разбира се, дали и той нямаше да бъде тук?
Но ако не мога да кажа, че не съм знаел как ще умре, мога да кажа, че не съм знаел много неща — изобщо не съм ги знаел, в крайна сметка не съм ги знаел. Не знаех, че след три години Анди ще почине от инфаркт, а Ричард — след две години от рак на мозъка. Всички си отидохте толкова млади: ти, Малкълм, той, Елайджа от инсулт на шейсет, Ситизън, също на шейсет от пневмония. Накрая остана — и остава — само Джей Би, на когото той завеща къщата в Гарисън, виждаме се често с него там, в града, в Кеймбридж. Сега Джей Би си има сериозен приятел, душа човек, казва се Томаш, специалист по средновековно японско изкуство в „Сотбис“, когото харесваме много, знам, че и вие двамата щяхте да го харесате. И макар че ми е мъчно за самия себе си, за нас — разбира се, — най-често ми е най-мъчно за Джей Би, осиротял без всички вас, оставен да изживее началото на старостта сам-самичък, с нови приятели, естествено, но без повечето приятели, които е познавал от дете. Най-малкото аз го познавам от двайсет и две годишен, невинаги сме поддържали отношения, но и двамата не броим пропуснатите години.
Сега Джей Би е на шейсет и една, аз съм на осемдесет и четири, той е мъртъв от шест години, а ти — от девет. Последната изложба на Джей Би бе озаглавена „Джуд, сам“ и се състоеше от петнайсет картини само с него, с въображаеми мигове от времето, след като ти загина, от онези близо три години, които той успя да изживее без теб. Опитвал съм, но нямам сили да ги гледам: опитвам и опитвам, а не мога.
Имаше и други неща, които не знаех. Той беше прав: дойдохме да живеем в Ню Йорк единствено заради него и след като уредихме завещанието му — негов изпълнител бе Ричард, но аз му помагах, — се прибрахме в Кеймбридж, за да бъдем близо до хора, познавали ни от толкова време. Доста се уморих да чистя и да подреждам — заедно с Ричард, Джей Би и Анди прегледахме всичките му лични книжа (не бяха много) и дрехи (направо ти се къса сърцето, като гледаш как костюмите му стават все по-тесни и тесни), а също твоите дрехи, прегледахме заедно и папките ти в Къщата Фенер, което ни отне доста дни, защото все спирахме, за да поплачем, да възкликнем или да си предадем снимка, която никой от нас не бе виждал дотогава, — но след като се прибрахме, след като се върнахме в Кеймбридж, вече по инерция се запретнахме да подреждаме — една събота седнах да чистя библиотеките, амбициозно начинание, от което бързо се отегчих, и тъкмо бях започнал да губя интерес, когато намерих, пъхнати между две книги, два плика с имената ни, написани с неговия почерк, отворих с разтуптяно сърце моя, видях името си — „Скъпи Харолд“ — и прочетох писмото му отпреди години, от деня на осиновяването, след което се разплаках, разхлипах се истински, после сложих и диска в компютъра и чух гласа му, толкова красив, че да ти се доплаче, а аз си поплаках, защото беше неговият. След това Джулия се прибра, завари ме така, прочете и своето писмо и отново се разплакахме, вече заедно.