Едва няколко седмици по-късно намерих сили да отворя писмото, което ни беше оставил на масата. Дотогава не бях в състояние, не бях сигурен, че съм в състояние и сега. Но го направих. Беше дълго осем страници, бе написано на машина и бе изповед: за брат Лука, за доктор Трейлър и какво му се е случило. Отне ни няколко дни да го прочетем, защото, макар и кратко, то бе и безкрайно и трябваше да оставяме страниците и да се отдалечаваме, а после да се насърчаваме взаимно — „Готов ли си? Готова ли си?“, — за да седнем отново и да прочетем още малко.
„Съжалявам — бе написал той. — Много ви моля, простете ми. Изобщо не съм искал да ви мамя.“
И досега не знам какво да кажа, и досега нямам сили да мисля за него. Всички онези отговори, които исках да получа на въпросите кой е той и защо, сега само ме терзаят. Нямам сили да си мисля как той умря толкова сам, още по-непоносимо ми е да си мисля как е смятал, че ни дължи извинение, как е издъхнал, все така вироглаво убеден в нещата, които му бяха втълпили за самия него — след теб, след мен, след всички нас, които го обичахме, — та затова ми се струва, че в крайна сметка съм се провалил в живота, провалил съм се в единственото, което е било от значение. Именно в такива мигове ти говоря най-често, слизам късно вечерта долу и заставам пред „Уилем слуша как Джуд му разказва нещо“, която сега е окачена над масата в трапезарията.
— Уилем — питам те, — и ти ли се чувстваш като мен? Как мислиш, бил ли е щастлив с мен?
Защото той заслужаваше да е щастлив. Никой от нас няма гаранции, че ще бъде щастлив, но той го заслужаваше. Ти обаче само се усмихваш — не на мен, а на нещо отзад, — и никога нямаш отговор. Пак в такива мигове ми се приисква да вярвам в някакъв живот след живота, приисква ми се да вярвам, че в друга вселена, може би на някоя малка червена планета, където вместо с крака сме с опашки и се поклащаме като тюлени през атмосферата, където самият въздух е храна, състояща се от трилиони молекули белтъчини и захар и е достатъчно да отворим уста и да вдишаме от въздуха, за да сме живи и здрави, вие двамата може би сте заедно и се носите през атмосферата. Или той може би е още по-близо: може би е сивата котка, която напоследък седи пред съседите и мърка всеки път, щом протегна ръка, може би е новото кученце, което виждам да дърпа края на каишката на съседката, може би е невръстното дете, което преди няколко месеца видях да бяга по площада и да пищи от радост, а родителите му да подтичват след него, може би е цветчето, внезапно разцъфтяло на рододендрона, който мислех за отдавна изсъхнал, може би е онзи облак, онази вълна, онзи дъжд, онази мъгла. Не е само заради това че е умрял, не е само заради това как е починал, но и заради онова, в което е вярвал, преди да почине. Затова се стремя да съм добър с всичко, което виждам, и във всичко, което виждам, виждам него.
Ала онзи път на Лиспенард стрийт не знаех много от тези неща. Тогава просто стояхме и гледахме нагоре към сградата от червени тухли, аз се преструвах, че никога не ми се е налагало да се страхувам за него, а той ме оставяше да се преструвам: че всички опасни неща, които е могъл да направи, всички начини, по които е могъл да ми разбие сърцето, са останали в миналото, превърнали са се в истории, които си разказваме, че времето зад нас е страшно, а времето пред нас — не.
— Скочил си от покрива ли? — повторих аз. — Защо, да го вземат мътните, си направил такова нещо.
— Историята си я бива — отвърна той. Дори ми се усмихна. — Чакай да ти я разкажа.
— Хайде — рекох аз.
И тогава той ми я разказа.
Благодарности
За техните познания в архитектурата, правото, медицината и киното огромна благодарност на Матю Байото, Джанет Нежад Банд, Стив Блац, Карън Чироне, Майкъл Гун, Питър Костънт, Сам Леви, Дърмот Линч и Бари Тух. Особена признателност към Дъглас Икли за ерудицията и търпението и към Присила Икли, Дру Лий, Аймиър Линч, Сет Мнукин, Ръсел Перо, Уитни Робинсън, Мерисю Ручи и Роналд и Сюзан Янагихара за неотклонната им подкрепа.
Най-сърдечна благодарност към блестящия Майкъл Дайкс Горчивия, Кейт Максуел и Кая Перина, внесли в живота ми радост, и към Кери Лауърман, внесъл в него утеха. Отдавна смятам, че Йоси Майлоу, Ивън Смоук, Стивън Морисън и Крие Ъптон са пример за подражание в това как да се държиш в белязани от любов отношения, ценя ги и им се възхищавам по много причини.