Пътуваха към къщи в мълчание. Шофьорът беше изгледал Джуд и беше отсякъл:
— Двайсет долара отгоре.
— Добре — бе отвърнал Уилем.
Небето почти бе изсветляло, но той знаеше, че няма да може да заспи. В таксито Джуд се беше обърнал на другата страна и се бе загледал през прозореца, а щом стигнаха у тях, се препъна на вратата и се насочи бавно към банята, където, както знаеше Уилем, ще се опита да поизчисти.
— Недей — спря го той. — Върви да лягаш.
И както никога покорен, Джуд смени посоката и тътрузейки крака, се запъти към стаята, където заспа почти моментално.
Уилем седна на леглото си и го загледа. Изведнъж усети всяка своя става, всеки мускул и кост, от това се почувства много, много стар и няколко минути продължи просто да седи и да гледа втренчено.
— Джуд — повика, а после още веднъж, вече по-настойчиво, и когато Джуд не отговори, той отиде при леглото му, побутна го по гърба и след миг колебание избута нагоре десния ръкав на ризата му.
Под ръцете му платът бе неподатлив, по-скоро се огъваше и се намачкваше като кадастрон и макар Уилем да успя да го вдигне само до лакътя на Джуд, това бе достатъчно, за да види от вътрешната страна на ръката три стълба ясни бели белези, всеки леко изпъкнал, с ширина към два и половина сантиметра. Пъхна пръст под ризата и напипа белезите и над лакътя, но спря, щом стигна при бицепса — не искаше да продължава нагоре и извади ръка. Не успя да огледа лявата ръка — Анди беше разрязал ръкава и цялата китка и длан на Джуд бяха превързани с бял бинт, — ала знаеше, че и там ще намери същото.
Беше излъгал, когато бе казал на Анди, че не знае Джуд да се самонаранява. По-точно не знаеше със сигурност, това обаче бе само подробност: знаеше, и то отдавна. Един следобед през лятото, когато Хеминг беше починал и те бяха отишли на гости у Малкълмови, двамата с Малкълм се бяха напили — седяха и гледаха Джей Би и Джуд, които бяха отишли да се поразходят по дюните и сега се замеряха с пясък, и Малкълм попита:
— Правило ли ти е впечатление, че Джуд винаги ходи с дълъг ръкав?
В отговор той изсумтя. Беше забелязал, разбира се — как да не забележиш такова нещо, особено в горещи дни, — но никога не си беше позволявал да се пита защо. Често му се струваше, че приятелството му с Джуд до голяма степен се свежда до това той да не си позволява да задава въпроси, които би трябвало да зададе, защото се страхува от отговорите.
След това настъпи мълчание и двамата загледаха как Джей Би, и той пиян, пада назад на пясъка, а Джуд се спуска и се заема да го затрупва.
— Флора имаше една приятелка, и тя все ходеше с дълъг ръкав — продължи Малкълм. — Казваше се Мариам. Самонаранява се с бръснач.
Той остави мълчанието да се настани между тях, докато не му се стори, че чува как то оживява. В общежитието също имаше момиче, което се самонараняваше. Беше там в първи курс, но той си даде сметка, че от година не го е виждал.
— Защо? — попита Уилем Малкълм.
На пясъка Джуд беше закопал до кръста Джей Би. Джей Би пееше фалшиво.
— Не знам — отвърна Малкълм. — Имаше много проблеми.
Той зачака, но Малкълм явно нямаше какво повече да му каже.
— Какво е станало с нея?
— Не знам. Изгубиха връзка, след като Флора отиде да учи в колеж, оттогава не ми е говорила нито веднъж за нея.
Отново замълчаха. Уилем знаеше, че по някое време тримата са решили негласно основно той да поеме отговорност за Джуд, и си даваше сметка, че това бе начинът на Малкълм да го изправи пред трудност, която трябва да бъде отстранена, макар и да не беше сигурен какъв точно е проблемът и какъв би могъл да бъде отговорът — беше готов да се обзаложи, че не знае и Малкълм.
Следващите няколко дни избягваше Джуд, беше наясно, че остане ли насаме с него, няма да се спре и ще подхване с него разговор, а не бе сигурен, че го иска и за какво ще говори. Не беше трудно: през деня всички бяха заедно, на група, а вечер всеки се прибираше в стаята си. Но една вечер Малкълм и Джей Би отидоха за омари и двамата с Джуд останаха сами да режат доматите и да мият марулята в кухнята. Денят беше дълъг, слънчев, сънен, Джуд бе в едно от ведрите си настроения, бе едва ли не безгрижен и още докато Уилем задаваше въпроса, той усети предвидима тъга, задето съсипва такъв съвършен миг, миг, в който всичко — обагреното в розови ивици небе над тях, начинът, по който ножът се врязваше толкова точно в зеленчуците долу — се бе наредило така, че да е прекрасно, а той го проваля.
— Не искаш ли някоя от тениските ми? — попита той Джуд.
Той не отговори, докато не изряза от домата зеления израстък, после изгледа Уилем невъзмутимо, без да мига.