— Не.
— Не ти ли е горещо?
Джуд му се усмихна едва-едва, за да го предупреди.
— Всеки момент ще се застуди.
Така си беше. Щом се скриеше и последното петно слънце, щеше да стане направо мразовито и щеше да се наложи и Уилем да ходи до стаята си, за да си вземе пуловер.
— Но… — и чу отсега колко нелепо ще прозвучи, усети как още преди да е подхванал този словесен сблъсък, той му се е изплъзнал като котка и Уилем вече няма власт над него. — Ще си изцапаш целите ръкави с омарите.
При тези думи Джуд издаде звук, някакъв странен грак, нещо като лай, твърде силен, за да бъде истински смях, и пак се извърна към дъската за рязане.
— Мисля, че ще се справя, Уилем — рече и макар гласът му да беше мек, Уилем видя колко здраво държи той ножа, направо го стиска така, че отгоре кокалчетата на пръстите му бяха станали жълтеникави като лой.
Тогава на тях двамата им провървя, понеже Малкълм и Джей Би се върнаха още преди да са продължили разговора, но Уилем все пак чу как Джуд подхваща:
— Защо…
И макар и да не довърши изречението (и всъщност да не каза и дума на Уилем по време на вечерята, през която опази съвсем чисти ръкавите си), Уилем знаеше, че въпросът му е щял да бъде не: „Защо ме питаш за това?“, а: „Защо точно ти ме питаш за това?“, тъй като открай време Уилем внимаваше да не проявява прекалено голям интерес и да не надзърта в множеството чекмеджета и кътчета — като в шкаф, — където Джуд се криеше.
Казваше си, че с всеки друг е нямало да се колебае. Щял е да настоява за отговори, щял е да се свърже с общи приятели, щял е да го накара да седне, щял е да му крещи и да го умолява, да го заплашва, докато не изтръгне признание. Но това бе част от сделката, когато си приятел с Джуд: знаеше го и той, знаеше го и Анди, всички го знаеха. Затваряш си очите за неща, за които шестото чувство ти казва, че не бива да подминаваш, заобикаляш подозренията си. Разбираш, че доказваш приятелството си, като се държиш на разстояние, като приемаш за чиста монета каквото ти кажат, обръщаш се и си тръгваш, ако ти захлопнат вратата под носа, вместо да се опитваш да я отваряш насила. Щабквартирните спорове на четиримата за други хора — за Хенри Йънг Черния, когато момичето, с което той ходеше, според тях му изневеряваше и те се опитваха да решат как да му кажат, за Езра, когато знаеха със сигурност, че момичето, с което ходи, му изневерява, и се опитваха да решат как да му кажат — и дума не можеше да става да ги водят за Джуд. Той щеше да го сметне за предателство, пък и нямаше да помогне.
До края на вечерта двамата се избягваха, преди да си легне обаче, Уилем застана пред стаята на Джуд с ръка, вдигната, за да почука, но после се запита: какво щеше да каже? Какво искаше да чуе? Затова си тръгна, продължи нататък, а на другия ден, когато Джуд не спомена разговора от предишната вечер, той също не го направи и не след дълго онзи ден се превърна в нощ, сетне в друг и друг, и друг и те се отдалечаваха все повече и повече от опита му, пък бил той и безплоден, да накара Джуд да отговори на въпроса, който самият той не намираше сили да зададе.
Ала той, този въпрос, постоянно си беше там, и в най-неочаквани мигове избиваше на повърхността на мислите му и заставаше вироглаво най-отпред точно като невъзмутим трол. Преди четири години, докато учеха магистратура, двамата с Джей Би живееха заедно на квартира, а Джуд, който беше останал в Бостън, за да продължи следването си в Юридическия факултет, им беше дошъл на гости. И тогава пак беше вечер, вратата на банята беше заключена и той заблъска по нея, внезапно и неочаквано ужасен, а Джуд отговори, изглеждаше подразнен, но и (или само му се беше сторило?) странно гузен, когато го попита:
— Какво, Уилем?
А той отново не бе в състояние да отговори, ала знаеше, че нещо не е наред. Вътре в банята миришеше на танин, носеше се миризмата на кръв с дъх на ръждив метал и той дори порови в кошчето за отпадъци, където намери намачкана опаковка от лейкопласт, но дали тя бе от вечерята, когато Джей Би се беше порязал с нож, докато се беше опитвал да накълца моркова направо в ръката си (Уилем подозираше, че той нарочно се прави на много несведущ в кухнята, да не би да го хванат да готви), или беше от среднощните самоизтезания на Джуд? Но и тогава той отново (отново!) не направи нищо, а когато подмина Джуд (който се преструваше на заспал или може би наистина спеше?) на канапето във всекидневната, не каза нищо, на другия ден пак не каза нищо и дните пред него се разгръщаха, чисти като хартия, и ден след ден той не казваше нищо, нищо, нищо.
А сега това. Ако преди три години беше направил нещо (какво?), дали щеше да се случи това сега? И какво точно бе то?