Този път обаче той щеше да говори, защото този път имаше доказателства. Този път, оставеше ли Джуд да му се изплъзне, да се измъкне, значи именно той щеше да бъде виновен, ако се случеше нещо.
След като го реши, усети как умората го поваля, усети как тя заличава притесненията, тревогата и отчаянието от нощес. Това бе последният ден от годината и докато той лягаше и затваряше очи, последното, което запомни като чувство, бе изненадата, че заспива толкова бързо.
Наближаваше два следобед, когато Уилем най-после се събуди, и първото, което си спомни, бе решението му от сутринта. Нещата определено се бяха наредили така, че да го откажат от него: леглото на Джуд беше оправено. Джуд беше станал. Когато Уилем влезе в банята, там миришеше на белина. А самият Джуд седеше на тясната масичка и изрязваше от тестото кръгове със стоицизъм, от който Уилем се подразни, но и изпита облекчение. Ако решеше да попритисне Джуд, това нямаше да се случи в благоприятните за него доказателства за бедствие и хаос.
Той седна тежко на стола отсреща.
— Какво правиш?
Джуд не вдигна поглед.
— Още сиренки — отвърна той спокойно. — Вчера едната тава не ми се получи.
— На кого изобщо му пука, Джуд! — подвикна той гадно, а сетне добави припряно и безпомощно: — И солети да им поднесем, няма да забележат.
Джуд сви рамене, а Уилем усети как е толкова подразнен, че вече го хваща яд. Ето, Джуд си седеше тук след — както вече можеше да признае, — след една ужасяваща нощ, все едно не се е случило нищо, въпреки че превързаната му ръка бе отпусната безполезно на масата. Тъкмо да каже още нещо, когато Джуд остави водната чаша, с която режеше на кръгчета тестото, и го погледна.
— Наистина съжалявам, Уилем — пророни толкова тихо, че Уилем едвам го чу. Забеляза, че Уилем гледа ръката му, и я прибра върху коленете си. — Не биваше изобщо да… — Той замълча. — Съжалявам. Не ми се сърди.
Гневът му се разсея.
— Какво беше това, Джуд? — попита.
— Не каквото си мислиш. Наистина, Уилем.
След години Уилем щеше да разкаже на Малкълм този разговор — не буквално, дословно, само в общи линии — като доказателство, че не става за нищо, че се е провалил. Можело ли е всичко да се промени, ако той е изрекъл едно-единствено изречение? Например: „Да се самоубиеш ли се опитваш, Джуд?“, или: „Трябва да ми кажеш, Джуд, какво става?“, или: „Защо си го причиняваш, Джуд?“. Всеки от тези въпроси щеше да бъде приемлив, всеки щеше да доведе до по-сериозен разговор, който вероятно е щял да помогне или поне да предотврати такива опити.
Дали?
Но тогава той само промърмори:
— Добре.
Седяха в мълчание сякаш много дълго, заслушани в шепота на съседските телевизори, и чак след време Уилем щеше да се запита дали Джуд се е натъжил, или му е олекнало, че са му повярвали с такава готовност.
— Сърдиш ли ми се?
— Не. — Той се прокашля. И наистина не му се сърдеше. Най-малкото не би избрал точно думата „сърдя се“, макар и да не знаеше как е правилно да се изрази. — Но очевидно трябва да отменим купона.
При тези думи Джуд застана нащрек.
— Защо?
— Защо ли? Ти шегуваш ли се?
— Уилем — подхвана Джуд вече с тон, който Уилем би определил като съдебен, — не можем да го отменим. След седем часа, по-малко… хората ще започнат да идват. И наистина нямаме и понятие кого е поканил Джей Би. И да съобщим на всички, пак ще има такива, които ще се появят. Пък и… — Той си пое дълбоко въздух, сякаш имаше бронхит и се опитваше да докаже, че му е минало от само себе си. — Добре съм си. Ще бъде по-трудно да го отменим, отколкото просто да караме, както сме се разбрали.
Защо, защо ли той вечно слушаше Джуд? Но ето че го правеше отново и не след дълго стана осем, прозорците отново бяха отворени, в кухнята отново стана горещо от сладките и сиренките — сякаш предишната нощ изобщо не се е случвала, сякаш онези часове са били заблуда, — не след дълго дойдоха и Малкълм и Джей Би. Застанал на вратата на спалнята, Уилем си закопчаваше ризата и слушаше как Джуд им обяснява, че си е изгорил ръката, докато е пекъл сиренките, и се е наложило Анди да сложи мазило.
— Казвах ли ти аз да не ги правиш тия сиренки — чу той как Джей Би казва щастливо.
Обичаше печивата на Джуд.
Точно тогава мощно усещане обзе Уилем: можеше да затвори вратата, да си легне и когато се събудеше, щеше да е започвала новата година, всичко щеше да бъде заличено, за да отстъпи място на новото, и той няма да чувства вътре в себе си тези гърчещи се притеснения. Изведнъж му се стори жива мъка да общува с Малкълм и Джей Би, да общува с тях, да се усмихва и да се шегува.