Но разбира се, отиде при тях и когато Джей Би настоя да са се качели на покрива, за да подишал свеж въздух и да изпушел една цигара, той остави Малкълм да се оплаква безуспешно, с половин уста колко студено било, а после последва примирено тримата нагоре по тясното стълбище, водещо към покрития с дзифт покрив.
Още беше ядосан и се дръпна встрани, за да не пречи на другите да си говорят. Небето над него вече бе съвсем тъмно, среднощно тъмно. Обърнеше ли се Уилем на север, виждаше точно долу под себе си магазина за художници, където Джей Би работеше на непълен работен ден от един месец, откакто напусна списанието, и в далечината безвкусната грозна грамада на Емпайър Стейт Билдинг с кула, осветена в ослепителна синкава светлина, която напомняше бензиностанция и дългия път на връщане от болничното легло на Хеминг към дома на родителите му отпреди много години.
— Момчета, студено е — провикна се към другите. Не си беше взел якето, останалите също. — Хайде да влизаме вътре.
Но когато отиде при вратата за стълбището на сградата, тя не поддаде. Той опита още веднъж — не се и помръдваше. Бяха се заключили.
— Мамка му — изкрещя той. — Мамка му, мамка му, мамка му.
— Господи, Уилем — стресна се Малкълм, понеже Уилем рядко си изпускаше нервите. — Джуд! Ключът у тебе ли е?
Но не беше у Джуд.
— Мамка му — не се сдържа той.
Всичко се беше объркало. Той нямаше сили да погледне Джуд. Винеше него, което не беше честно. Винеше себе си, което бе по-справедливо, но се вкисваше още повече.
— Кой е с телефон?
Идиотска работа — никой не беше с телефон: телефоните бяха долу в квартирата, където би трябвало да са и те, ако не беше този тъпанар Джей Би, ако не беше този тъпанар Малкълм, който следваше безусловно всичко, казано от Джей Би, всяка шантава неизбистрена идея, ако не беше и онзи тъпанар Джуд, който нощес, не, от девет години се самонараняваше, а не даваше никой да му помогне, ако Джуд не го плашеше и не му лазеше по нервите, караше го да се чувства толкова безпомощен — ако не беше всичко.
Покрещяха, потропаха с крака по покрива с надеждата да ги чуе някой долу, някой от тримата съседи, които не бяха виждали никога. Малкълм предложи да метнат нещо по прозорците на съседните сгради, но нямаше какво да метнат (долу бяха дори портфейлите им, скътани на топло в джобовете на якетата), пък и не светеше никъде.
— Слушайте — подхвана накрая Джуд, макар че последното, което искаше Уилем, бе да слуша Джуд. — Хрумна ми нещо. Спуснете ме на аварийната стълба и ще проникна през прозореца на спалнята.
Идеята беше толкова налудничава, че в началото Уилем не знаеше какво да каже: звучеше като нещо, хрумнало на Джей Би, а не на Джуд.
— Не — отсече той. — Това е пълна лудост.
— Защо? — попита Джей Би. — Мисля, че планът е страхотен.
Аварийното стълбище беше ненадеждно, зле измислено и като цяло безполезно — ръждив метален скелет, закрепен отпред на сградата, между петия и третия етаж, като особено грозен декоративен елемент: имаше към три метра от покрива до площадката, два пъти по-тясна от всекидневната им — дори и да спуснеха Джуд на площадката, без той да се нарани, без да предизвикат поредния пристъп или да му счупят крака, щеше да се наложи Джуд да прекрачи от страни, за да стигне прозореца на спалнята.
— И дума да не става — възрази Уилем на Джей Би и известно време двамата спориха, докато, все по-притеснен, Уилем не осъзна накрая, че друго решение няма. — Но не Джуд — отсече. — Аз.
— Не можеш.
— Защо? Дори не се налага да проникваме през спалнята, просто ще вляза през един от прозорците във всекидневната.
Те бяха с решетки, но една от пръчките липсваше и Уилем смяташе, че сигурно ще успее да се промуши между другите две. При всички положения се налагаше.
— Преди да се качим тук, затворих прозорците — призна тихо Джуд, а Уилем знаеше какво означава това — че ги е заключил, понеже заключваше всичко, изпречило се пред очите му: врати, прозорци, шкафове. Правеше го по инерция. Ключалката на прозореца в спалнята беше обаче счупена, затова Джуд бе измайсторил механизъм: сложна тежка чудесия от болтчета и жици, която, както твърдеше той, правела прозореца напълно обезопасен.
Уилем открай време не можеше да се начуди на прекалената предпазливост на Джуд, на готовността му да намира беди навсякъде — отдавна беше забелязал навика на Джуд, влезе ли в стая или друго помещение, да търси най-близкия изход и после да застава до него, което в началото беше забавно, а после някак си стана не чак толкова забавно — и не по-малката му готовност да взима предпазни мерки. Една нощ седяха будни до късно в спалнята, говореха си и Джуд сподели (тихо, сякаш прави безценна изповед), че всъщност механизмът на прозореца в спалнята можел да се отвори и отвън, обаче бил единственият и само той знаел как.