Двамата се представиха и обясниха, че са тук, защото са приятели на Джей Би. Дийн пък им каза, че е старши редактор в списанието и отговаря за изобразителното изкуство.
— Охо! — ахна Уилем, като се постара да не поглежда към Малкълм — не можеше да разчита, че той няма да прихне.
Джей Би им беше споменал, че е избрал за потенциална мишена редактора, отговарящ за изобразителното изкуство, и това очевидно беше той.
— Виждали ли сте някога подобно нещо? — попита ги Дийн и махна с ръка към платната на Арбъс.
— Никога — отвърна Уилем. — Обичам я Диан Арбъс.
Дийн застана нащрек и дребните му черти сякаш се събраха на възел насред острото му лице.
— Дий Ан.
— Моля?
— Дий Ан. Произнася се Дий Ан.
Едва успяха да излязат от стаята, без да се изсмеят.
— Дий Ан! — каза Джей Би след време, когато му разказаха историята. — Майко мила! Какъв позьор.
— Да де, ама си е твоят позьор — натърти Джуд.
И оттогава наричаха Дийн „Дий Ан“.
За съжаление обаче, колкото и неуморно да ухажваше Джей Би Дий Ан, в сравнение с преди три месеца той изобщо не бе напреднал към целта да го включат в екипа на списанието. Дори беше пуснал Дий Ан да му направи свирка в съблекалнята на спортната зала, и пак нищо. Всеки божи ден Джей Би си намираше повод да ходи при редакторите и да спира пред дъската с бели картончета, на които бяха записани идеите за материали за три месеца напред, всеки божи ден той търсеше името си на мястото, заделено за млади художници, и всеки божи ден оставаше разочарован. Все виждаше имената на разни бездарници и самозванци, а също на хора, които си дължаха услуги, и на техни познати.
— Ако видя там някога и Езра, направо ще се гръмна — заявяваше всеки път Джей Би, на което другите отговаряха:
— Няма да се гръмнеш, Джей Би. — Или: — Не се притеснявай, Джей Би, някой ден и ти ще бъдеш там. — Или: — За какво са ти притрябвали тия, Джей Би? Ще пробиеш другаде.
А Джей Би отвръщаше съответно със:
— Сигурен ли си? — И: — Мамка му, съмнявам се. — И: — Мамка му, вложих толкова време… цели три месеца от тъпия си живот, по-добре да кротувам там, иначе ще излезе, че само съм си губил времето — както с всичко останало.
„Всичко останало“ беше — според случая — следването в университета, завръщането в Ню Йорк, серията с косата и животът изобщо, в зависимост от това колко кисел бе Джей Би въпросния ден.
Още се оплакваше, когато стигнаха Лиспенард стрийт. Уилем беше сравнително отскоро в града, живееше тук едва от година, и затова не беше чувал никога улицата, всъщност едва ли не алея с две пресечки на нея, падаше се на една пряка южно от Канал стрийт, но за нея не бе чувал и Джей Би, въпреки че бе израсъл в Бруклин.
Намериха сградата и натиснаха звънеца на апартамент 5В. По домофона се обади момиче с глас, който звучеше дрезгаво и тихо. След като им отвори, двамата се озоваха във входа, тесен, с висок таван, боядисан с блажна боя в лайнянокафяво, и те изпитаха чувството, че са на дъното на кладенец.
Момичето ги чакаше на вратата на жилището.
— Здрасти, Джей Би — поздрави то, сетне погледна Уилем и се изчерви.
— Това, Аника, е приятелят ми Уилем — представи го Джей Би. — Аника работи в отдел „Изобразително изкуство“, Уилем. Страхотна е.
Аника погледна надолу и протегна рязко, с едно движение ръка.
— Радвам се да се запознаем — каза тя на пода.
Джей Ди изрита Уилем по крака и му се ухили. Той не му обърна внимание.
— И аз се радвам — отвърна.
— Е, това тук е жилището. На леля ми е. Живяла е тук петдесет години, току-що се премести в старчески дом.
Аника говореше много бързо и явно беше решила, че най-добрата стратегия е да се държи с Уилем така, сякаш е слънчево затъмнение, и изобщо да не го поглежда. Дърдореше все по-бързо и бързо за леля си и как тя все повтаряла, че кварталът се е променил, а също, че самата тя не била чувала за Лиспенард стрийт, докато не се преместила в центъра, и как се извинявала, че още не е боядисано, но леля ѝ се била изнесла буквално преди дни и не успели да направят друго, освен да почистят в края на миналата седмица. Гледаше навсякъде, но не и към Уилем — към тавана (тенекиени щамповани плоскости), към подовете (паркет, макар и напукан), към стените (по които отдавна висели картини бяха оставили призрачни сенки), докато накрая не се наложи Уилем да я прекъсне предпазливо и да попита дали може да види и другите помещения в жилището.
— О, на драго сърце — отвърна Аника. — Ще ви оставя сами.
Въпреки това тръгна след тях, като разказваше бързо на Джей Би за някакъв си Джаспър и как той използвал за всичко шрифт арчър, и не смятал ли Джей Би, че е прекалено заоблен за основен текст. Сега Уилем беше с гръб към нея и тя не сваляше очи от него, а дърдоренето ѝ ставаше все по-несвързано.