Освен на срещите при задния вход на театъра му се струваше, че напоследък изобщо не вижда Уилем, и колкото и Уилем да си повтаряше, че бил ленив, се създаваше усещането, че не подвива крак, постоянно работи или поне опитва: преди три години, на двайсет и деветия си рожден ден, се беше зарекъл да прави, да струва, но преди да навърши трийсет, да напусне „Ортолан“, и две седмици преди трийсетия си рожден ден двамата седяха в жилището, сместени в наскоро разполовената всекидневна, Уилем се притесняваше дали наистина може да си позволи да напусне работа и точно тогава му се обадиха — обаждане, което той чакаше от години. Канеха го в пиеса, която пожъна достатъчен успех, и Уилем получи достатъчно внимание, за да си позволи да напусне окончателно „Ортолан“ тринайсет месеца по-късно: точно година след крайния срок, който сам си беше поставил. Той беше ходил да гледа пиесата с Уилем — семейна драма със заглавието „Теоремата на Маламуд“ за преподавател по литература с начален стадий на мъчителна деменция и за отчуждения му син, физик — пет пъти, по два с Малкълм и Джей Би и веднъж с Харолд и Джулия, дошли в града за почивните дни, и всеки път успяваше да забрави, че на сцената е старият му приятел, неговият съквартирант, а когато след представлението викаха с аплодисменти отново и отново актьорите, се чувстваше горд и леко натъжен, сякаш самият факт, че сцената е по-нависоко, оповестяваше, че Уилем се е издигнал до други житейски селения, до които той няма лесен достъп.
Той също наближаваше трийсетте, но това не отприщи дремеща паника, бурна дейност, не го тласна да пренареди очертанията на живота си така, че този живот да приляга повече на един трийсетгодишен човек. Това обаче не важеше за приятелите му и той прекара последните три години преди трийсетте да ги слуша как възхваляват десетилетието, как разсъждават надълго и нашироко какво са постигнали и какво не са, да изброяват нещата, за които се ненавиждат, и обещанията си. Нещата се бяха променили. Така например втората спалня бе обособена отчасти заради страха на Уилем, че е на двайсет и осем, а още дели една стая със съквартиранта си от колежа, и същите притеснения — страхът, че щом навлязат в четвъртото си десетилетие, то като в приказките ще ги преобрази в нещо друго, в нещо неподвластно, освен ако не го изпреварят сами с нещо радикално — вдъхновиха Малкълм да признае на бърза ръка пред родителите си, че е обратен, колкото след година да бие отбой и да започне да излиза с жена.
Но въпреки тревогите на приятелите си той знаеше, че ще му хареса да е на трийсет именно по причината, заради която на тях им беше неприятно: защото това бе възрастта на неоспоримата зрялост. (Очакваше с нетърпение да стане на трийсет и пет — тогава вече можеше да каже, че е бил зрял човек точно толкова, колкото и дете.) Докато растеше, трийсетгодишната възраст му се струваше много далечна, невъобразима. Той помнеше съвсем ясно как като съвсем малък, още в манастира е попитал брат Михаил, който обичаше да му разказва къде е пътешествал в другия си живот, кога и той ще може да пътува.
— Когато пораснеш — беше отвърнал брат Михаил.
— Кога? — бе настоял той. — Догодина ли?
По онова време дори един месец му се струваше цяла вечност.
— След много години — бе уточнил брат Михаил. — Когато станеш голям. На трийсет.
И сега, само след няколко седмици, той щеше да ги навърши.
В неделите, докато се готвеше да излезе за разходка, понякога заставаше бос в притихналата кухня и отблъскващото тясно жилище му се струваше истинско чудо. Тук времето му принадлежеше, пространството също, всяка врата можеше да бъде затворена, всеки прозорец — заключен. Той заставаше пред мъничкия шкаф в антрето — всъщност ниша, над която бяха окачили парче брезент — и се любуваше на запасите си в него. На Лиспенард стрийт ги нямаше среднощните набези за руло тоалетна хартия до латиноамериканския минимаркет на „Уест Бродуей“, нямаше прокиснало мляко, което си открил отзад в хладилника и не можеш да извадиш, ако не си запушиш носа. Тук винаги имаше запаси. Той имаше грижата. През първите години на Лиспенард стрийт се притесняваше от навиците си, за които знаеше, че прилягат повече на възрастен човек и може би на жена, и беше крил под леглото запасите си от хартиени салфетки, беше пъхал флаерите за намаления по магазините в куфарчето, за да ги прегледа по-късно, когато Уилем не си беше вкъщи, сякаш те са особено екзотична разновидност на порнографията. Един ден обаче Уилем бе открил съкровището му, докато бе търсил един чорап, който бе изритал под леглото.