Той се беше смутил.
— Какво толкова? — го беше попитал Уилем. — Според мен е страхотно. Слава богу, че се оглеждаш за такива неща.
Но той пак се бе почувствал уязвим, беше го възприел като поредното доказателство, добавено към вече дебелата папка, която свидетелстваше какъв стиснат педант е, колко непоправимо и необратимо неспособен е да бъде човекът, за какъвто опитваше да се представя.
Въпреки това — както с толкова други неща — то бе по-силно от него. На кого можеше да обясни, че в недолюбваната Лиспенард стрийт, в запасите си, достойни за бомбоубежище, намира не по-малко удовлетворение и усещане за сигурност, отколкото в дипломите си и работата? Или че онези мигове, когато бе сам в кухнята, наподобяваха медитация, че само в тях се отпускаше истински и мислите му вече не се носеха шеметно напред, не планираха предварително хилядите дребни недомлъвки и замазване на истината, на фактите, без които бе немислимо всяко негово общуване със света и с обитателите му? Знаеше, че не може да каже на никого, дори на Уилем. Ала трябваше да минат години, докато се научи да пази мислите си за себе си: за разлика от приятелите си не споделяше доказателствата за своите особнячества като начин да се открои сред другите, макар и да се радваше и да се гордееше, че те споделят с него своите.
Днес щеше да отиде в горната част на Ист Сайд: щеше да тръгне по „Уест Бродуей“ към парка на Уошингтън Скуеър, към „Юнивърсити“ и през Юниън Скуеър нагоре по „Бродуей“ към Пето авеню, по което щеше да върви, докато излезе на Осемдесет и шеста улица, а сетне по „Медисън“ на Двайсет и четвърта, откъдето щеше да свърне на изток към „Лексингтън“ и да продължи на юг и на изток, докато се озове отново при „Ървин“, там пред театъра щеше да се срещне с Уилем. Вече месеци наред, близо година изминаваше този маршрут и защото той го отвеждаше надалеч, и защото вече прекарваше всяка събота в горния край на Ист Сайд, в градска къща недалеч от родителите на Малкълм, където даваше частни уроци на дванайсетгодишния Феликс. Но сега беше средата на март, пролетната ваканция, Феликс и родителите му бяха на почивка в Юта и това означаваше, че няма опасност да ги срещне.
Бащата на Феликс беше приятел на приятели на родителите на Малкълм и именно бащата на Малкълм му бе уредил работата.
— Всъщност не ти плащат достатъчно в Прокуратурата, нали? — беше попитал господин Ървин. — Не разбирам защо просто не ми разрешиш да те представя на Гавин.
Гавин беше от приятелите на господин Ървин от Юридическия факултет, който сега оглавяваше една от най-мощните фирми в града.
— Той, татко, не иска да работи за корпорации — бе подхванал Малкълм, но баща му бе продължил да говори, сякаш синът му изобщо не се е обаждал, и Малкълм се сгърби на стола.
Домъчня му за него, но и се подразни, понеже му беше казал да се поинтересува уж между другото дали родителите му не познават човек с дете, което има нужда от частни уроци, а не да ги пита направо.
— Но всъщност е страхотно — му бе казал бащата на Малкълм, — че ти се иска да пробиеш сам. (Малкълм се бе сгърбил още по-ниско на стола.) Но наистина ли имаш такава остра нужда от пари? И през ум не ми е минавало, че държавата плаща толкова малко, но е минало много време, откакто съм бил държавен чиновник — ухили се господин Ървин.
Той също му се усмихна.
— Няма такова нещо — рече, — заплатата е добра. (Наистина беше добра. Не точно за господин Ървин, разбира се, не и за Малкълм, но парите бяха повече, отколкото той бе мечтал някога да има, и идваха всеки две седмици, трупаха се неуморно в числа.) Просто събирам пари за ипотека.
Малкълм се извърна рязко към него и той си напомни да не пропусне да каже на Уилем лъжата, да не би Малкълм да го изпревари.
— О, виж ти, браво на теб — каза господин Ървин. Това бе цел, разбираема за него. — И по една случайност познавам такъв човек.
Този човек бе Хауард Бейкър и след петнайсетминутно разсеяно събеседване той го нае като частен учител на сина си по латински, математика, немски и пиано. (Той се учуди защо господин Бейкър не наеме по всеки предмет специалисти — можеше да си го позволи, — но не попита.) Беше му мъчно за Феликс, който беше дребничък и несимпатичен и имаше навика да си бърка в тясната ноздра, да пъха показалец все по-навътре и навътре, докато не се усети и не го извади припряно, за да го избърше отстрани на джинсите си. След осем месеца още не бе наясно доколко способен е Феликс. Не че беше глупав, но му липсваше живец, сякаш на дванайсет години вече се бе примирил, че животът е едно голямо разочарование, че той ще бъде разочарование за всички наоколо. Всяка събота в един следобед чакаше с готови домашни и послушно отговаряше на всички въпроси така, че накрая думите му прозвучаваха в тревожен, озадачен горен регистър, сякаш налучкваше отчаяно всеки, и най-простия („Salve, Felix, quid agis?“36 — „Хм… bene37?“), ала никога не питаше нищо и когато той се интересуваше дали не иска да обсъдят на който език реши някоя тема, Феликс само свиваше рамене и пелтечеше нещо с пръст, който сякаш сам се насочваше към носа му. Когато надвечер той му махаше с ръка за довиждане, Феликс вдигаше безжизнено длан и тутакси се шмугваше в лоното на входа — все му се струваше, че момчето никога не напуска къщата, никога не излиза навън, няма никакви приятели. Клетият Феликс: дори името му38 сякаш бе подигравка с него.