Предишния месец господин Бейкър бе поискал да поговори след уроците с него и след като се бе сбогувал с Феликс, той бе отишъл с прислужницата в кабинета. Онзи ден биеше много на очи, че куца, и той го чувстваше остро — както се случваше често, — имаше усещането, че изпълнява ролята на обеднялата гувернантка в някоя Дикенсова драма.
Бе очаквал от господин Бейкър припряност, може би дори гняв, въпреки че, ако се съдеше по оценките, Феликс се справяше по-добре в училище, и при нужда бе готов да се брани — господин Бейкър плащаше много повече, отколкото бе очаквал, и той строеше планове за парите, които изкарваше там, — но вместо това му кимнаха да седне на стола пред писалището.
— Какъв според вас е проблемът с Феликс? — беше попитал господин Бейкър.
Той не очакваше такъв въпрос, затова помисли, преди да отговори.
— Според мен, господине, няма проблем — рече предпазливо. — Според мен той просто не е…
Беше напът да каже „щастлив“. Но какво бе щастието, ако не разточителство, състояние, което е невъзможно да поддържаш отчасти защото е толкова трудно да го изразиш? Той не помнеше като дете да си е представял щастието: имаше само нещастия или страх, както и липса на нещастия и страх и именно второто състояние бе единственото, от което се бе нуждал и което бе желал.
— Според мен е срамежлив — довърши.
Господин Бейкър изсумтя (очевидно не бе очаквал точно този отговор).
— Но вие го харесвате, нали? — попита го с такова странно беззащитно отчаяние, че изведнъж го обзе огромна тъга и за Феликс, и за господин Бейкър.
Дали именно това не означаваше да си родител? Дали именно това не означаваше да си дете, което има родители? Такова нещастие, такива разочарования, такива очаквания, които щяха да си останат неизразени и несбъднати!
— Разбира се — беше отговорил, а господин Бейкър беше въздъхнал и му беше връчил чека, който обикновено прислужницата му даваше, преди той да си тръгне.
Следващата седмица Феликс не бе пожелал да изсвири каквото той му беше задал. Беше по-безжизнен от обикновено.
— Дали да не изсвирим друго? — беше го попитал той. Феликс бе свил рамене. Той се беше замислил. — Искаш ли аз да ти изсвиря нещо?
И този път Феликс бе свил рамене.
Въпреки това той го направи, защото пианото беше много красиво и понякога, докато гледаше как Феликс прокарва предпазливо пръсти по хубавите гладки клавиши, той копнееше да остане насаме с инструмента и ръцете му да започнат да се движат възможно най-бързо по повърхността му.
Засвири Хайдн, Соната №50 в ре мажор, една от любимите си творби, толкова ярка и прекрасна, че той очакваше да ободри и двамата. Но щом я изсвири, момчето продължаваше да седи притихнало до него и той се засрами и от самохвалния, преднамерено изпъкващ оптимизъм на сонатата, и от собствения си изблик на себелюбие.
— Феликс — беше подхванал, а после беше спрял. Феликс зачака до него. — Какво има?
После за негово изумление Феликс се бе разплакал, а той се бе опитал да го утеши.
— Феликс — беше рекъл и го бе прегърнал непохватно. Представи си, че е Уилем, който винаги знаеше какво точно да направи и без дори да се замисля, какво да каже. — Всичко ще бъде наред. Обещавам ти.
Но Феликс само се разплака още повече.
— Нямам си приятели — изхлипа.
— О, Феликс — рече той и състраданието му, дотогава някак далечно, отчуждено, се избистри. — Съжалявам.
Усети остро колко самотен е животът на Феникс с тези съботи, прекарани с юрист инвалид, който скоро щеше да прехвърли трийсетте и който беше там само заради парите — същата вечер той щеше да излезе с хора, които обича и които дори го обичаха, а Феликс щеше да си стои сам-самичък, понеже майка му — третата съпруга на господин Бейкър — вечно я нямаше, а баща му бе убеден, че му има нещо, нещо, което трябва да се оправи.