По-късно, докато се прибираше вкъщи (ако времето беше хубаво, отказваше автомобила на господин Бейкър и тръгваше пеш), се изумяваше колко неправдоподобно несправедливо е всичко това: Феликс, който изначално си беше по-добро дете от него навремето, още нямаше приятели, а той, нищожеството, имаше.
— Накрая ще имаш приятели, Феликс — беше му казал и Феликс беше проплакал:
— Но кога? — с такъв копнеж, че той чак трепна.
— Скоро, скоро — обеща и го погали по кльощавия гръб. — Обещавам.
А Феликс беше кимнал, макар че после, докато момчето го изпращаше до вратата с малко гущерово лице, което от сълзите бе заприличало още повече на муцунка на влечуго, усети съвсем ясно: Феликс вижда, че той го лъже. Кой можеше да знае дали Феликс щеше да има някога приятели? Приятелство, дружба: толкова често те влизаха в разрез с всякаква логика, толкова често предпочитаха особняците, лошите, непълноценните. Той махна за довиждане с ръка към малкия гръб на Феликс, който вече се прибираше в къщата, и макар че не би му го казал за нищо на света, неизвестно защо си помисли, че именно затова Феликс постоянно е толкова блед: защото отдавна вече се е досетил, защото вече го знаеше.
Той знаеше френски и немски. Знаеше Периодичната таблица. Знаеше почти наизуст — колкото и да не го вълнуваше — цели откъси от Библията. Знаеше как да помогне при теленето на крава и как да поправи изгоряла лампа, как да отпуши канал и най-лесния начин да обрули орех, знаеше кои гъби са отровни и кои — не, как да балира сено и как да провери прясна ли е някоя ябълка, тиква, пъпеш от обикновения сорт и „Медена роса“, като ги почука където трябва. (Знаеше и неща, които предпочиташе да не знае, неща, за които се надяваше, че никога вече няма да му се налага да използва, неща, от които, замислеше ли се, сънуваше ли ги нощем, се свиваше на кълбо, затваряше се в себе си от омраза и срам.)
И въпреки това често му се струваше, че е знае нищо, което да е наистина ценно или приложимо наистина. Езиците и математиката — иди-дойди. Но ден след ден му се напомняше колко много не знае. Не беше и чувал за сериалите, за които другите постоянно говореха. Никога не беше ходил на кино. Никога не беше ходил и на ваканция. Никога не беше стъпвал в летен лагер. Никога не беше ял пица, сладолед на клечка, макарони със сирене (и за разлика от Малкълм и Джей Би никога не бе опитвал гъши пастет, суши и костен мозък). Никога не бе притежавал компютър или мобилен телефон, рядко му бяха разрешавали да влезе в интернет. Даваше си сметка, че никога не е притежавал истински нищо: книгите, които имаше и с които толкова се гордееше, ризите, които кърпеше отново и отново, не бяха нищо, бяха си боклук, това, че се гордееше с тях, бе по-срамно и от това да не притежаваш нищо. Учебната аудитория бе най-безопасното място, единственото, където той се чувстваше напълно уверен: където и другаде да отидеше, го засипваше несекваща лавина от чудеса, кое от кое по озадачаващи, напомнящи му в какво бездънно невежество тъне. Усети се, че си съставя наум списъци на новите неща, за които е чул или на които се е натъкнал. Но за нищо на света не би поискал от някого отговори. Направеше ли го, щеше да признае изключителната си другост, която щеше да породи още въпроси, да го остави разголен и неминуемо да доведе до разговори, за каквито определено не бе готов. Често се чувстваше не точно чужденец — защото дори чуждите студенти (дори Одвал от затънтеното селце край Улан Батор) явно разбираха разговорите за тези неща, — а по-скоро човек от друго време: сякаш беше прекарал детството си не в двайсет и първи, а в деветнайсети век, понеже бе пропуснал толкова много, а онова, което все пак знаеше, изглеждаше старомодно и декоративно. Как се бе получило така, че независимо къде са родени, дали в Лагос, или в Лос Анджелис, всичките му връстници бяха изживели, общо взето, едно и също, с еднакви културни жалони? Все трябваше да има човек, който да знае точно толкова малко, колкото и той. А ако нямаше, как изобщо щеше да навакса?
Вечер, когато всички се бяха излегнали в нечия стая (със запалена свещ, със запалена цигара трева), разговорът често се насочваше към детството на състудентите му, което тъкмо бе приключило, но по което кой знае защо изпитваха тъга и бяха обсебени от него. Разказваха отново и отново и за най-малките подробности, макар и той да не бе сигурен какво целят, дали да открият сходства, или да се изфукат с различията, защото сякаш и двете им доставяха еднаква наслада. Говореха за вечерни часове, за бунтове и наказания (родителите на някои ги бяха били и те го споделяха някак гордо, което също му се струваше странно), за домашни любимци и братя и сестри, за дрехи, с които са вбесявали родителите си, за компаниите си в гимназията, с кого са изгубили девствеността си, къде и кога, за коли, с които са катастрофирали, за кости, които са чупили, какво са спортували и какви състави са правили. Говореха за ужасни семейни почивки и за роднини чешити, за съседи и учители особняци, обичани и мразени. Той се наслаждаваше на откровенията им повече, отколкото очакваше — ето ги истинските тийнейджъри с най-обикновен истински живот, за който винаги бе искал да научи повече, — и установяваше, че се отпуска и научава много, докато седи късно вечер и ги слуша. Налагаше си да мълчи, така се предпазваше, което имаше допълнителното предимство да го прави по-тайнствен и по-интересен, отколкото всъщност е.