— Ами ти, Джуд? — питаха го някои в началото на семестъра и по онова време той вече се бе научил — беше схватлив — само да свива рамене и да отвръща с усмивка:
— Нищо интересно.
Беше изненадан, но и му олекна, че го приемат с такава лекота, беше им и признателен, че са толкова вторачени в себе си. Всъщност на никого не му се слушаха чуждите истории, на всички им се искаше да разкажат своята.
И все пак мълчанието му не остана незабелязано и именно от него дойде прякорът му. Онази година Малкълм откри постмодернизма и Джей Би вдигна такава пушилка колко късно е стигнал Малкълм до тази идеология, че не си призна как и той не е чувал никога за нея.
— Няма как просто да решиш, че си пост-черен, Малкълм — беше казал Джей Би. — Пък и за да стоиш над тези неща, трябва наистина да си бил чернокож.
— Голям задник си, Джей Би — беше отвърнал Малкълм.
— Или пък — бе продължил Джей Би — трябва да не се поддаваш на класификация, да не се вместваш в обичайните представи за идентичност, та те да са неприложими за теб. — След това Джей Би се беше извърнал към него и той бе усетил как за миг се смразява от ужас. — Като Джуди тук: никога не го виждаме с никого, не знаем от коя раса е, не знаем нищо за него. Пост-сексуален, пост-расов, пост-идентичност, пост-минало. — Джей Би му се усмихна вероятно за да покаже, че поне отчасти се шегува. — Пост-човек. Джуд Пост-човека.
— Пост-човека — бе повторил Малкълм: имаше навика да се възползва от смущението на другите, за да отклони вниманието от своето.
И макар че прякорът не му остана — щом се върна в стаята и го чу, в отговор Уилем само завъртя очи, от което Джей Би май се поохлади, — той му напомни, че колкото и да си втълпява, че се е вписал в новата среда, колкото и усилия да хвърля, за да прикрие ръбовете и несъответствията, той не заблуждава никого. Знаеха, че е странен, и беше глупаво да убеждава себе си, че е убедил тях… Въпреки това продължи да ходи вечер при групите, продължи да се присъединява към колегите си по стаите: беше привлечен от тях, макар и вече да осъзнаваше, че така се излага на опасност.
Понякога по време на тези занятия (беше започнал да ги възприема именно така, като ускорени курсове, на които може да запълни белите полета в познанията си) забелязваше, че Уилем го наблюдава с непроницаемо лице, и се питаше дали се е досетил за него. Понякога едвам се сдържаше да не му разкаже. Мислеше си, че може би греши. Сигурно нямаше да е зле да сподели с някого, че през повечето време почти не разбира какво обсъждат, че не владее познатия на всички език на детските грешки и провали. После обаче се спираше — признаеше ли, че не знае този език, трябваше да обясни на кой език говори тогава.
Но ако се стигнеше да сподели с някого, това щеше да бъде именно Уилем. Възхищаваше се и на тримата си приятели, но вярваше именно на Уилем. В дома бързо бе научил, че има три типа момчета: първите се биеха (това бе Джей Би). Вторите не се включваха, но и нямаше да помогнат (това беше Малкълм). А третите щяха да се опитат да ти помогнат (това бе най-редкият тип и Уилем очевидно спадаше към него). Може би и при момичетата беше същото, но той бе общувал твърде малко с тях, за да знае.
И бе все по-убеден, че Уилем знае нещо. („Знае какво? — разсъждаваше той наум в мигове на здравомислие. — Само си търсиш причина да му кажеш и тогава какво ще си помисли той за теб? Бъди умен. Не казвай нищо. Владей се поне малко.“) Но в това, разбира се, нямаше логика. Още преди колежа знаеше, че детството му не е било като на другите — беше достатъчно да прочетеш някоя и друга книга, за да стигнеш до това заключение, — но едва наскоро беше осъзнал колко е различно то. Със самата си странност го обособяваше, откъсваше го: бе почти немислимо някой да се досети за подробностите, което означаваше, че и да се досетеше, то ще е само защото той е оставил следи като кравешки изпражнения — огромен мощен вопъл за внимание, който няма как да не забележиш.