И все пак. Подозренията, понякога притеснително силни, упорстваха, сякаш той неизбежно щеше да каже нещо, да получи сигнали, на които е по-лесно да се подчини, отколкото да подмине.
Една вечер бяха само четиримата. Беше началото на трети курс, случваше се рядко и всички се чувстваха уютно, дори се разнежиха, че са неразделни. Наистина бяха неразделни и за негова изненада той бе част от тях: сградата, където се намираше общежитието, се казваше Худ Хол, и в университетското градче ги познаваха като Момчетата от Худ. Всички имаха и други приятели (най-много Джей Би и Уилем), но се знаеше (или поне се предполагаше, което си беше същото), че най-близки са именно помежду си. Не го бяха обсъждали открито, ала всички знаеха, че им харесва да ги възприемат така, харесва им този наложен им кодекс на приятелството.
Онази вечер си бяха взели пица, беше я поръчал Джей Би и я бе платил Малкълм. Имаха и трева, осигурена от Джей Би, навън плискаше дъжд с градушка, която като последен щрих от щастието им трополеше по стъклото, а вятърът блъскаше по прозорците с изметнати черчевета. Цигарата с тревата обикаляше и обикаляше от човек на човек и макар той да не си дръпна — не го правеше никога, притесняваше се, че ще престане да се владее, — усещаше как димът му пълни очите, притиска като космато топло зверче клепачите му. Ако друг плащаше храната, той внимаваше да яде възможно най-малко и въпреки че беше още гладен (бяха останали две парчета и той ги гледаше втренчено, но после се усети и извърна очи), му беше много хубаво. Помисли си: мога да заспя, и се изтегна на канапето, като се зави с одеялото на Малкълм. Беше приятно уморен, въпреки че напоследък бе уморен през цялото време: от всекидневните усилия да изглежда нормален явно не му оставаше енергия почти за нищо друго. (Понякога си даваше сметка, че изглежда дървен, леден, скучен, нещо, което тук вероятно се смяташе за по-голяма беда, отколкото да е, какъвто беше.) Някъде в дъното, сякаш много далеч, чуваше как Малкълм и Джей Би спорят за злото.
— Само казвам, че ако беше чел Платон, нямаше да водим този спор.
— Да, но какво на Платон?
— Чел ли си изобщо Платон?
— Не виждам…
— Чел ли си го?
— Не, но…
— Не виждал! Не виждал, моля ви се!
Каза го Малкълм, който подскачаше нагоре-надолу и сочеше Джей Би, а Уилем се смееше. От тревата Малкълм оглупяваше и ставаше по-педантичен и тримата обичаха да влизат с него в глупави и педантични философски спорове, които Малкълм изобщо не помнеше на сутринта.
После той чуваше как Уилем и Джей Би говорят нещо — бе прекалено сънен, за да ги слуша, само различаваше гласовете им, — а после гласът на Джей Би прокънтяваше през унеса:
— Джуд!
— Какво? — отговаряше той, без да отваря очи.
— Искам да те питам нещо.
Той веднага настръхна. Надрусан, Джей Би имаше странното свойство да пита неща и да оповестява свои наблюдения, и опустошителни, и хвърлящи го в смут. Явно не го правеше от лошотия, но човек се питаше какво ли му се върти в главата. Кой беше истинският Джей Би, дали онзи, който беше попитал едно момиче от общежитието — Триша Парк, как се чувства да расте като по-грозната близначка (клетата Триша беше скочила и бе изхвърчала от стаята), или онзи, който, след като бе станал свидетел на един от ужасните му пристъпи, при който той имаше чувството, че ту губи съзнание, ту отново идва на себе си, чувство, точно толкова неприятно, както във влакче на ужасите, спуснало се рязко надолу, се беше измъкнал за през нощта с приятеля си, и той надрусан, и се бе прибрал точно преди зазоряване с цял наръч напъпили клонки магнолия, които беше откраднал от вътрешния двор на колежа?
— Какво? — повтори притеснен.
— Ами ето какво — отвърна Джей Би, а после замълча и си дръпна още веднъж от цигарата, — вече се познаваме от доста време…
— Виж ти! — възкликна уж изненадан Уилем.
— Млъквай, Уилем — продължи Джей Би. — И всички искаме да знаем защо никога не си ни споменавал какво се е случило с краката ти.
— О, Джей Би, не искаме такова нещо… — подхвана Уилем, но Малкълм, който, надрусаше ли се, имаше навика да взима гръмогласно страната на Джей Би, го прекъсна.