Това, Джуд, наистина ни обижда. Толкова ли ни нямаш доверие?
— Господи, Малкълм — рече Уилем и после го изимитира с писклив фалцет: — „Наистина ни обижда“. Говориш като някоя женка. Това си е работа на Джуд.
И това беше още по-лошо — все се намесваше Уилем, все Уилем го защитаваше. От Малкълм и Джей Би! В онзи миг той ги мразеше всичките, но не можеше, разбира се, да си позволи да ги мрази. Бяха му приятели, първите му приятели и както ги разбираше той нещата, приятелството бе постоянен обмен: обмен на обич и време, понякога на пари, винаги на информация. А той нямаше пари. Нямаше нищо, което да им даде, нищо, което да им предложи. Не можеше да даде за малко на Уилем пуловер, както Уилем му даваше своя, да се отплати на Малкълм за стоте долара, които веднъж той му беше пъхнал в ръката, и дори да помогне на Джей Би да се изнесе от общежитието, както му беше помагал Джей Би.
— Вижте какво — започна той и долови как всички, дори Уилем, са притаили дъх. — Не е много интересно.
Държеше очите си затворени: ако не му се налагаше да ги гледа, щеше да му е по-лесно да разказва, пък и нямаше да издържи.
— Блъсна ме кола. Бях на петнайсет. Една година преди да дойда тук.
— Ох! — каза Джей Би. Настъпи мълчание, той усети как всичко в стаята посърва, усети как от думите му сякаш всички са изтрезнели. — Съжалявам, братле. Какъв ужас.
— Преди това можеше ли да ходиш? — попита Малкълм така, сякаш сега не ходеше.
От това той се смути и натъжи: явно смяташе за ходене едно, а те — друго.
— Да — отговори, а после добави, тъй като беше вярно, макар че те го тълкуваха по друг начин: — Навремето съм бягал и крос.
— Охо! — каза Малкълм.
Джей Би изсумтя състрадателно.
Направи му впечатление, че само Уилем не е казал нищо. Но не се осмели да отвори очи и да го погледне в лицето.
Накрая, както и бе очаквал, това се разчу. (Може би хората наистина искаха да знаят за краката му. След време Триша Парк дойде при него и сподели как винаги е смятала, че той страда от церебрална парализа. Какво се очаква да отговори на това?) Но от многото разкази и преразкази накрая обяснението бе променено на автомобилна катастрофа, после се появи и „пиян шофьор“.
— Често правилни са най-простите обяснения — все повтаряше преподавателят му по математика доктор Ли и тук може би важеше същото правило.
С тази малка подробност, че не важеше. Математиката беше друго. Нищо в живота не бе чак толкова абстрактно.
Но странно: след като историята му се преобрази в автомобилна катастрофа, той получи възможност да я „измисли“ наново, единственото, което трябваше да направи, бе да се съгласява с всички. Ала не намери сили. Не можеше да го нарече автомобилна катастрофа, тъй като не беше катастрофа. И защо не пое по пътя на бягството, на отстъплението, открил се пред него, от гордост или от глупост? Той не знаеше.
Забеляза и още нещо. Тъкмо бе получил поредния пристъп — твърде унизителен, защото го бе връхлетял точно когато приключваше дежурството си в библиотеката, а Уилем се бе появил няколко минути преди това, за да поеме своето, — когато чу как библиотекарката, добродушна, много начетена жена, която му беше симпатична, пита Уилем какво му става. Те, госпожа Икли и Уилем, го бяха пренесли в служебната стая отзад и той долови миризмата на старо кафе с дъх на прегоряла захар, миризма, която мразеше и която сега го блъсна толкова рязко и натрапчиво, че чак му се повдигна.
— Блъснала го е кола — чу как Уилем отговаря сякаш от другия бряг на огромно черно езеро.
Но едва вечерта осъзна какво е казал Уилем и какви думи е употребил: „блъснала го е кола“, а не „автомобилна катастрофа“. Дали нарочно? Какво знаеше Уилем? Той бе толкова озадачен, че като нищо можеше да го попита, стига Уилем да бе наблизо, но него го нямаше, беше при приятелката си.
Той разбра, че няма никого. Стаята беше негова. Усети как животинчето вътре в него — представяше си го слабичко, настръхнало, като лемур, с бързи рефлекси, готово да хукне нанякъде, с тъмни влажни очи, които току се оглеждат наоколо за опасности — се отпуска и се свлича на земята. Именно в такива мигове му беше най-хубаво в колежа: той беше в топла стая, на другия ден щеше да се нахрани три пъти до насита, щеше да ходи на занятия и никой нямаше да го обижда и наранява, никой нямаше да го кара да прави неща, които не иска. Някъде наблизо бяха съквартирантите му — неговите приятели, — той бе оцелял още един ден, без да разкрива никоя от тайните си, беше се отдалечил с още един ден от човека, който навремето е бил. Това винаги му се струваше постижение, за което си е заслужил да поспи, затова той си лягаше, затваряше очи и се приготвяше за още един ден на белия свят.