За колеж — за колежа, в който той накрая постъпи — най-напред му заговори Ана, първата и единствена социална работничка, прикрепена към него, първият човек, който не го предаде нито веднъж. Тя бе убедена, че ще го приемат. Не беше първата, заговорила за това, но бе най-упоритата.
— Не виждам защо да не те приемат — казваше.
Това бе любимата ѝ фраза. Двамата с Ана седяха на верандата в задния ѝ двор и ядяха бананов хляб, направен от приятелката ѝ. Ана не си падаше по природата (все повтаряше, че гъмжало от буболечки, че всичко там щъкало), но когато той предложи да излязат навън — плахо, тъй като по онова време още не беше сигурен докъде се простират границите на търпимостта ѝ спрямо него, — тя удари по страничните облегалки на креслото и се надигна.
— Не виждам защо да не излезем. Лесли — провикна се към кухнята, където Лесли правеше лимонада. — Донеси я навън!
Именно нейното лице видя най-напред, когато накрая отвори очи в болницата. Дълго не можеше да разбере къде е, кой е, какво се е случило и точно тогава над него изникна лицето ѝ и тя го погледна.
— Ето! — каза Ана. — Събужда се.
Струваше му се, че когато и да се събуди, тя е там. Понякога беше ден и в неизбистрените замъглени мигове преди да дойде напълно в съзнание, той чуваше звуците в болницата — обувките на медицинските сестри, които поскърцваха така, сякаш цвърчаха мишки, тракането на количките, жуженето на звънците по стаите. Понякога обаче беше нощ, когато всичко наоколо беше тихо и трябваше да мине повече време, докато той се досети къде е и защо е там, макар че спомените винаги се връщаха, винаги, и за разлика от другите мисли от тях не му ставаше по-леко, по-безболезнено. Понякога пък не беше нито ден, нито нощ, беше нещо промеждутъчно, светлината беше някак странна, мътна и за миг той си казваше, че все пак има рай и накрая се е добрал до него. И точно тогава чуваше гласа на Ана, спомняше си отново защо е там и пак му се приискваше да затвори очи.
В такива мигове не говореха за нищо. Тя го питаше дали е гладен и какъвто и да беше отговорът, казваше да му донесат сандвич. Питаше го дали го боли и ако го боли, дали силно. Именно пред нея той получи първия пристъп и болката беше толкова ужасна — почти непоносима, сякаш някой се беше пресегнал, беше сграбчил като змия гръбначния му стълб и се мъчеше да го разтресе, да го изтръгне от нервните окончания, — че по-късно, когато хирургът нарече раната му „обида“ за тялото, при това такава, че тялото няма да се възстанови никога докрай от нея, той схвана какво значи думата и си даде сметка колко точна и добре подбрана е.
— Искате да кажете, че ще ги получава цял живот? — бе попитала Ана и той ѝ беше признателен за възмущението най-вече защото бе прекалено уморен и уплашен, за да се възмути сам.
— Иска ми се да кажа „не“ — отвърна хирургът. А сетне, вече на него: — Но с времето може би няма да са толкова силни. Сега сте млад. Гръбначният стълб има чудесното свойство да се възстановява.
— Джуд — рече Ана, когато след два дни започна и вторият пристъп. Той чуваше гласа ѝ, но някак отдалеч, сетне изведнъж от ужасно близо, така, че запълни като взривове ума му. — Дръж ме за ръката — подкани тя и гласът ѝ отново се приближи и се отдръпна, Ана обаче го хвана за ръката и я стисна толкова силно, че той усети как показалецът ѝ се плъзга странно по безимения му пръст, почти усети как всички ситни костици в дланта ѝ се пренареждат, при което Ана му се стори съвсем крехка и нежна, въпреки че и във вида ѝ, и в държанието ѝ нямаше нищо крехко. — Брой — нареди му тя при третия пристъп и той се подчини, започна да брои отново и отново до сто и да надробява болката, та тя да стане поносима.
В онези дни още не беше разбрал, че е по-добре да не мърда, и се мяташе на леглото като риба на дъното на лодка, търсеше с ръка спасително въже, в което да се вкопчи, мъчеше се да се намести на твърдия неподатлив болничен дюшек така, че да му е по-удобно. Опитваше се да мълчи, но се чуваше да издава странни животински звуци, под клепачите му понякога изникваше гора, населена с бухали, сърни и мечки, и той си представяше, че също е звяр, че звуците, които издава, са нещо обичайно, част от несекващата музика на гората.
Щом пристъпът отминеше, Ана му даваше вода със сламка в чашата, за да не се налага той да вдига глава. Подът долу се накланяше и мърдаше и на него често му се гадеше. Никога не бе излизал в океана, ала си представяше, че там сигурно усещаш това, представяше си как от огромните вълни линолеумът по пода става на бабуни и шава.