— Браво на теб — казваше Ана, докато той пиеше. — Хайде още малко.
— Ще стане по-леко — обещаваше Ана и той кимаше, понеже не си и представяше как ще живее, ако не стане по-леко.
Сега дните му се бяха превърнали в часове: часове без болка и часове с болка, и непредсказуемостта на това разписание — и на неговото тяло, въпреки че то бе негово само на думи, той нямаше никаква власт над него — го изтощаваше, затова той спеше и спеше, а дните се изплъзваха неизживени.
След време щеше да бъде по-лесно просто да казва, че го болят краката, въпреки че всъщност не беше вярно: болеше го гърбът. Понякога той можеше да предвиди какво ще отприщи гърчовете, болката — тя щеше да плъзне от гръбначния му стълб към единия или другия крак като кол, който са подпалили и на който са го набучили — някое движение, ако е вдигал тежко или се е пресягал нависоко, просто умора. Но понякога не можеше. Случваше се и болката да е предхождана като от интерлюдия от кратко вцепенение, от изтръпване, едва ли не приятно, леко и гъделичкащо, просто от усещането за иглички, които ту се качват, ту слизат по гръбначния му стълб, и тогава той знаеше, че трябва да легне и да изчака края на цикъла, наказание, от което никога не можеше да се изплъзне и да избяга. Понякога обаче болката го връхлиташе изневиделица и тези пристъпи бяха най-страшните: той започна да се притеснява, че ще го застигне в неподходящ момент, и преди всяко голямо заседание, преди всеки важен разговор, всяка поява в съдебната зала се молеше на собствения си гръб да кротува, да го пренесе безпрепятствено през следващите няколко часа. Но всичко това предстоеше в бъдещето и той усвояваше всеки урок през дългите часове на тези пристъпи, разтеглени в дни, месеци и години.
Седмиците отминаваха, Ана му носеше книги и му казваше да напише заглавията, които го интересуват, та тя да отиде в библиотеката и да му ги вземе — той обаче се срамуваше. Знаеше, тя е социална работничка, че е прикрепена към него, но трябваше да мине повече от месец, трябваше докторите да започнат да споменават, че след няколко седмици ще му махнат гипса, докато Ана го попита какво се е случило.
— Не помня — каза той.
По онова време отговаряше така на всички въпроси. Лъжеше, разбира се: в неканени мигове виждаше фаровете на автомобила, две еднакви ярки бели петна светлина, които се носят шеметно към него, и си спомняше как е стиснал очи и се е извърнал настрани, сякаш така е могъл да предотврати неизбежното.
Ана чакаше.
— Не се притеснявай, Джуд — каза. — В общи линии знаем какво се е случило. Но в някакъв момент трябва да ми кажеш, за да го обсъдим.
И преди го била питала, помнел ли? След като е дошъл в съзнание след първата операция, явно е имало момент, когато мисълта му е била бистра и той е отговорил на всичките ѝ въпроси не само за случилото се онази нощ, но и през годините преди това — но честно казано, той нямаше никакъв спомен и се притесняваше какво точно е казал и какво се е изписало върху лицето на Ана, щом тя го е чула.
Колко ѝ е казал? — попита по едно време.
— Достатъчно — отвърна тя, — за да се убедя, че ад има и тези хора трябва да са там.
Не го каза ядосано, но думите ѝ бяха заредени с гняв и той затвори очи, впечатлен и леко уплашен, че нещата, които му са се случили — случили са се на него! — могат да отприщят такава страст, такава ярост.
Ана се погрижи да го прехвърлят в новия, последен дом: у Дъгласови. Те отглеждаха още две приемни деца, и двете момичета, и двете съвсем малки: Роузи беше на осем и имаше синдрома на Даун, Агнес беше на девет и страдаше от спина бифида. Къщата представляваше лабиринт от рампи, непривлекателни, но устойчиви и гладки, и за разлика от Агнес той можеше да обикаля с количката, без да моли за помощ.
Дъгласови бяха евангелисти лутеранци, но не го караха да ходи с тях на църква.
— Добри хора са — каза Ана. — Няма да те притесняват, там ще бъдеш в безопасност. Как мислиш, ще успееш ли да се помолиш преди хранене в замяна на малко лично пространство и гарантирана безопасност? — Тя го погледна и се усмихна. Той кимна. — Пък и — продължи Ана — винаги можеш да ми звъннеш, ако ти се прииска да сквернословиш.
И наистина тя се грижеше за него повече от Дъгласови. Той нощуваше в дома им, хранеше се там и когато започна да се учи да се придвижва с патерици, господин Дъглас седеше на стол пред банята, готов да влезе, ако той се подхлъзне и падне, докато излиза от ваната (още не можеше да пази равновесие до степен да си взима душ дори с проходилката). Затова пък Ана го водеше почти винаги на лекари, пак тя чакаше с цигара в уста в дъното на задния си двор, докато той правеше първите си крачки към нея, именно Ана накрая го убеди да напише какво се е случило у доктор Трейлър, за да не се налага да дава свидетелски показания в съда. Той беше казал, че ще отиде в съда, но Ана бе възразила, че още не е готов и че разполагат с предостатъчно улики, та и без неговите показания да пратят задълго зад решетките доктор Трейлър, а щом го чу, той вече можеше да сподели и че е изпитал облекчение: облекчение, че не се налага да изрича на глас думи, които не знае как да изрече, и най-вече облекчение, че няма да бъде принуден да вижда отново доктор Трейлър. Когато накрая ѝ даде писмените си показания — постара се да ги изложи възможно най-простичко, докато ги пишеше, си представяше, че всъщност разказва за друг човек, за човек, когото навремето е познавал, но не е имал случай да разговаря отново с него, — тя ги прочете веднъж безстрастно и кимна.