— Добре — побърза да каже, после сгъна листа и го върна в плика. — Добре си се справил — допълни, а после най-неочаквано се разплака едва ли не необуздано — все не можеше и не можеше да спре.
Говореше му нещо, но хлипаше така, че той не я разбираше, а накрая си тръгна, макар и по-късно същата вечер да му се обади, за да се извини:
— Съжалявам, Джуд — рече. — Държах се наистина непрофесионално. Но прочетох какво си написал и просто… — Известно време мълча, сетне си пое въздух. — Няма да се случва отново.
След като лекарите установиха, че не е заякнал достатъчно, за да се върне в училище, пак Ана му намери частен учител, така че той да завърши гимназия, пак тя го подтикна да помисли за колеж.
— Наистина си умен, знаеш ли? — попита. — Всъщност можеш да постъпиш навсякъде. Разговарях с някои от учителите ти в Монтана и те са на същото мнение. Мислил ли си за това? Да? Къде би искал да постъпиш? — А след като той ѝ каза и се приготви да чуе смеха ѝ, тя само кимна. — Не виждам защо да не постъпиш там.
— Но мислиш ли, че ще приемат човек като мен? — подхвана той.
И този път Ана не се засмя.
— Така си е, образованието ти не е от най… от най-традиционните — усмихна му се тя, — но на изпитите си се представил страхотно и дори да не ми повярваш, ти заявявам, че знаеш повече от почти всички, да не кажа всички свои връстници. — Тя въздъхна. — Сигурно трябва все пак да си признателен за това на брат Лука. — Ана се взря в лицето му. — Та не виждам защо да не постъпиш там.
Помогна му с всичко: написа му една от препоръките, пусна го да набере на компютъра ѝ есето (той не писа за последната година, писа за Монтана и как се е научил там да търси синапени филизи и гъби), дори плати таксата за кандидатстване.
Когато го приеха — с пълна стипендия, както бе предсказала и Ана, — той ѝ каза, че е благодарение единствено на нея.
— Дрън-дрън — отсече Ана. По онова време вече бе толкова болна, че можеше само да шепти. — Сам си го постигна.
След време той щеше да се върне към предишните месеци и да види, откроени като с прожектор, симптомите на заболяването ѝ и как от глупост и егоизъм ги е пропуснал всичките: загубата на тегло, пожълтелите ѝ очи, умората ѝ — всичко това го бе обяснявал с… с какво?
— Недей да пушиш — ѝ беше казал едва преди два месеца, вече бе натрупал достатъчно самоувереност, за да започне да дава указания — тя бе първият възрастен, с когото го правеше.
— Прав си — отвърна Ана и присви срещу него очи, докато всмукваше дълбоко от дима, а после се усмихна, понеже той въздъхна.
Дори тогава Ана не се предаде.
— Трябва да поговорим за това, Джуд — току повтаряше през няколко дни, а щом той поклатеше глава, млъкваше. — Тогава утре — добавяше по някое време. — Обещаваш ли ми? Утре ще поговорим за това.
— Не виждам смисъл изобщо да говоря за това — промърмори ѝ той веднъж.
Знаеше, че е чела досието му от Монтана, знаеше, че тя знае какъв е.
Известно време Ана мълча.
— Едно съм научила — продължи, — трябва да говориш за тези неща, докато са свежи. Иначе няма да отвориш никога дума за тях. Ще те науча как да говориш за тях, понеже, колкото повече протакаш, става все по-трудно и трудно, започва да те яде отвътре и си мислиш, че вината е твоя. Ще грешиш, разбира се, но все ще си го мислиш.
Той не знаеше как да отговори, на другия ден обаче, когато Ана отново отвори дума за това, поклати глава и се извърна на другата страна, затова тя го повика.
— Джуд — каза само веднъж. — Оставих те прекалено дълго да живееш с това, без да намериш отдушник. Вината е моя.